Сърцебиене

Чии грехове всъщност изплащам в момента? Никога през живота си не съм правила чак пък толкова лошотии, че да бъда наказвана по такъв суров начин от съдбата. Хей, вие, богове на отмъщението и лошите шеги! Нямам нужда от тема за разговор, от гротескови преживелици, от абсурдно заплитане на интригата. Имам достатъчно за разказване. Благодаря, натрупала съм поанти за три живота напред!

Изгубих — о, мили Боже, как може изобщо да си го представя — пръстена си „Булгари“, когато се опитвах да си измъкна ръката обратно. Проклетият процеп лапна диаманта ми! Просто ми отмъкна най-скъпоценната вещ! Пръстенът, който нещастният Филип ми връчи тържествено преди три месеца, положен в розово кадифе. Широка златна халка с вмъкнат осмоъгълен диамант и инкрустиран надпис във формата на сърце „Кукла & Кукличка“.

Прекрасната вещ сега лежеше на хладния мраморен под във входното антре на вила в Зюлт, в която едно момче със завързани очи и спадаща ерекция все още чакаше да се появя и вероятно вече започваше да се пита, къде, по дяволите, съм се изгубила.

Кукла & Кукличка. Не бяхме планирали раждането на дете. Още не. Филип е един прекалено разумен човек.

Затова пък аз съм прекалено неразумна. И двете качества се изпречваха на пътя за създаването на потомство.

— Ти имаш своето кафене, аз моята кантора. Кой от нас двамата би оставил професията си заради едно дете? — казваше той винаги.

— Ах, Филип, знам, че е така. Но ако се появи, тогава, сигурна съм, ще се намери някакво решение.

— Разбира се, че винаги ще се намери решение. Но първо трябва да се съберем и след това да мислим за дете.

— Филип?

— Моля?

— Напълно си прав. Ако обичаш, затваряй си устата.

— Хм?

— Не искам да си мисля за никакво дете. Просто искам малко да си помечтая. Мечтите не те събуждат по пет пъти на нощ. Нямат колики. Не плачат при появата на първите зъбчета. Освен това не трябва да се съобразяваш с тях, като си планираш отпуската. Приятно ми е да си те представям като баща на моите деца.

Той заби нокти в гърба ми.

— Струва ми се, че ще бъдеш страхотна майка.

— Наистина ли?

— Да. Във всеки случай не би глезила ненужно децата. Твърде много си заета със себе си.

— Страшна смешка, глупако.

— Изобщо не го казвам като смешка.

По този или по подобен начин протичаха разговорите, отнасящи се до нашето бъдеще с деца. И двамата не бяхме истински против, но и не бяхме истински за това да имаме деца.

Познавам жени, които след раждането на първото си дете мутират към обществено непоносими майчища. Които натоварват бездетните си приятелки с разговори за стомашни разстройства, несъобразени с екологията играчки или пък лошо зараснали разрези на перинеума. Те престават да се гримират, да си бръснат краката или пък да ходят редовно на фризьор, защото не са вече жени, а майки. По време на телефонни разговори започват изведнъж така силно да крещят „Еееее! Дайййгонамамааа! Веднагааа!“, та чак да ти спукат тъпанчето.

Но има и други примери. Например моята вече спомената приятелка от детството Кати, която заедно с възпитанието на детето намираше време и да изневерява на съпруга си. Изключителна жена.

Или пък Патриция, нашата чистачка в „Царството небесно“. Тя работи при нас само за да може да си позволи момиче по програмата Au-pair за близнаците си, които шеговито нарича Елмекс и Аронал42.

А това, че мъжът я напусна точно заради едно такова момиче от програмата Au-pair, си беше истинско нещастие. Но пък в противовес могат да се намерят други ободряващи примери. Бих могла да посъветвам всяка една жена: вземи си момиче от програмата Au-pair. Само не от Скандинавия. Те са блондинки, упорити са и застрашават всяка връзка. Лично аз бих се постарала да намеря някое пуберче англичанче. Във Великобритания момичетата изглеждат като Сара Фъргюсън или кралицата. Никой не би те напуснал заради такава жена.

Когато в средата на април казах на Филип, че е възможно да съм бременна, отначало сякаш го удари гръм. Седна до масата в кухнята и дълго време нищо не каза. Бях леко разочарована, тъй като от най-ранно детство си представях по друг начин реакцията за моята бременност. Откакто гледах „Сиси — момичешките години на една кралица“, нося в сърцето си ясна представа как трябва да изглежда този момент:

Как младата кралица влита в работния кабинет на своето величество, облечена в дълга, шумяща роба и прекъсвайки важен разговор, бързо казва:

— Хей, Франц, трябва спешно да говорим!

Министрите напускат на секундата. А Франц Йозеф, императорът на Австрия, казва:

— Кажи, Сиси, какво толкова се е случило?

Тя се спуска връз него, обвива ръце около врата му и извиква:

— Францко, ще си имаме бебенце!

Той я вдига във въздуха, целува я и шепти:

— Моля? Така ли, Сиси! О, аз съм тъй щастлив, тъй неимоверно щастлив!

Вероятно Филип не е гледал този филм или пък не го е възприел като пример за подражание. Каза само:

— Какво стана с твоята диафрагма?

— Май нещо не е наред.

Той ме погледна и сви лицето си в гримаса, сякаш бе направено от тесто за пици.

— Не се ли радваш? — попитах го аз обидено.

— Още не съм сигурен какво изпитвам. А ти радваш ли се?