Сърцебиене

— Че следващият тест за бременност ще бъде проверен и от двамата. Аз ще се погрижа за писмената, а ти за практическата част.

Замълчах трогната. Понякога мълчанието е много по-изразително от думите. Познание за живота, което рядко ми се случва да приложа на практика. Най-често, когато нямам какво да кажа, не избирам да мълча. Но този път обаче думите действително ми бягаха.

— Кукличке Щурм, много те обичам.

— Филип фон Бюлов, аз пък в теб се вричам.

Животът изглежда чудесен, когато можеш да го опишеш в рими.

От този ден непрекъснато нося пръстена. Карал ме е да се чувствам щастлива, изпълвал ме е с благодарност и с предчувствие за радостни преживявания. Понякога и несполучливият тест за бременност може да има добри страни. „Обещание за бъдещето…“

Бъдеще. Каква хубава дума, ако има с кого да го споделиш. С Филип винаги трепетно съм очаквала това, което предстои. Утре и вдругиден. Цялото време, що е пред нас.

Колко наивна съм била. И все още съм.

23:15

Не мога да оставя този пръстен ей така на произвола на съдбата. Мина ми през ума как по среднощ ще го метна в морето като голям, пречистващ жест към започващата нова година от живота ми. Но по никакъв начин не може да се сравни с това, което ми се случи сега. Предметите, които носят спомени, трябва да бъдат унищожавани с горящо сърце, а не да бъдат загубвани заради някаква гадна пощенска кутия — при това по време на бягство от един със сигурност вече разярен студент по право, оставен да лежи върху хавлиен чаршаф с цвят на зелена ябълка.

Какво да направя?

Мога ли да позвъня?

Във всеки случай не мога да си тръгна без пръстена.

В пълно отчаяние се свлякох на стълбите.

КАКВО ДА НАПРАВЯ?

Марпъл ме гледа съчувствено. Вероятно не е успяла да схване цялата ситуация. Няма да мине много време и Оливер сигурно ще тръгне да ме търси. И ще ме намери тук, клекнала на стълбите.

Не, в досегашния си живот съм преминала през доста унизителни ситуации. Свикнала съм им, но това сега не бива да се случи. Не на мен и не днес. Не на рождения ми ден и не в деня на раздялата ми, не в деня, който и бездруго има всички шансове да влезе като най-лошия ден в историята на Амели Кукличката Щурм.

Чувам стъпки. Някой се приближава към входната врата откъм улицата. Страхът така ме сковава, че не мога да мръдна, а вече и нямам време да се скрия където и да е.

На ъгъла се появява сянка. Мъж, среден на ръст, широкоплещ. Приближава се. Не виждам лицето му, тъй като осветлението на входа блести в очите ми.

Крадец? Нощният пазач? Трябва ли да извикам за помощ? Да звънна на пожар у Оливер?

Или любезно да кажа „добър вечер“ и да се правя, че на света няма нищо по-естествено от това по среднощ да стоя през тази врата? Да, това ще е най-доброто. Човек трябва да се прави, че принадлежи към света, в който се намира, и тогава наистина принадлежи. Стара мъдрост на приятелката ми Кати, която по този начин преминава покрай всеки портиер. Аз, напротив, дори и с покана в ръка изглеждам така, сякаш никога не съм принадлежала, не принадлежа и няма да принадлежа към този свят.

Но сега, когато става дума за последната квантова частица от достойнството ми, съм готова всичко да изиграя. И докато се опитвам да бъда напълно непосредствена, от тъмнината долитат думи, които ми отнемат и последната вяра в справедливостта на тази земя.

— Добър вечер, госпожо Щурм. Каква изненада. Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът излиза на светлото.

Юлиус Шмит.

Пауза. Стоп. Край.

Всички шумове изчезват. Не се чува плисъкът на морето. Вятърът спира да свири из клоните. Аз не дишам. Марпъл не диша. Никой и нищо не диша.

В пълната тишина всичко ми става ясно. Парченце по парченце пъзелът се намества, докато се получи онази страховита картина, в която за нещастие се намирам в момента.

Чувам как Оливер казва в ухото ми: „Баща ми има къща тук.“

И след това: „Баща ми има самолет.“

Сервилното обслужване в Занзибар. Свързаните една с друга вили с тръстикови покриви. Още веднъж се виждам да преминавам през къщата — изведнъж напълно сигурна, че вече веднъж съм била там.

Разбира се. Два пъти съм влизала. В къщата „Пореща вълните“. Къщата на Юлиус Шмит. Партньорът на Филип фон Бюлов. Известният берлински адвокат — и баща на Оливер.

Изобщо не знам какво трябва да кажа. Струва ми се, че устата ми стои неприлично отворена, докато поглеждам към Юлиус Шмит. Очите ми, които и бездруго изглеждат ококорени, в момента са така изцъклени, че най-вероятно приличат на големи колкото юмрук дупки в главата ми.

Юлиус явно няма какво повече да каже. Пък и защо ли? Гледа ме любезно подканящо.

— Здравейте, Юлиус — казвам аз с тънко гласче, — хххм, ако ме имате за пълна откачалка, хххм, имате право.

— Но детето ми — казва той и полага бащински ръка на рамото ми — може би ще е добре първо да влезем вътре и на чаша вино да ми обясните какво толкова ви е уплашило.

— Не! Моля ви. Аз… Не, в никакъв случай.

Поглежда ме без всякакво разбиране.

— Юлиус, наистина много ще ви бъда благодарна, ако можете да ми помогнете.

Отново ме поглежда и се усмихва. Дали пък не взима всичко за тъпа шега.