Сърцебиене

— Вътре някъде в коридора се търкаля един пръстен. Моят пръстен. На пода. Бихте ли го взели и ми го дали?

Юлиус продължава да се подсмихва.

— А вие продължавате ли да сте сигурна, че не искате да влезете?

— Напълно.

— Добре. Тогава да видим.

— Благодаря.

Той отваря вратата и запалва лампата в коридора. Придърпвам Марпъл към себе си и започвам да търкам дългите й уши между палеца и показалеца си. Марпъл въздиша блажено и ме близва благодарствено по носа. Разтоварващ масаж за кучето, който и на мен винаги ми действа успокояващо. Вдигам я и допирам лицето си до топлата й козина.

Какво да кажа на Юлиус?

Истината? Това би било съвсем друга история.

Някоя упоителна лъжа? Толкова бързо нищо не ми идва на ум. Как да обясня достатъчно достоверно присъствието си тук, и то в това отчаяно състояние? Не, нямам чак толкова богата фантазия.

Или да не казвам абсолютно нищо? Едно „благодаря“ и след това дим да ме няма? Юлиус при всички случаи ще се зачуди. И какво от това? Тъй като никога повече няма да видя Филип фон Бюлов, това означава, че никога повече няма да видя и Юлиус Шмит. Впечатлението, което ще му направя, би трябвало да ми е напълно безразлично.

Харесвам Юлиус. С него може да се говори спокойно. Има чувство за странния ми хумор и доколкото мога да си спомня, винаги се е смял на вицовете ми. Но когато става дума за достойнството на синовете им, бащите обикновено губят чувство за хумор.

— Така, мила моя, ето го и пръстенът ви. А това тук най-вероятно също е ваше.

Олеле. Сутиенът ми. Колко неприятно. Часовникът на сина си тактично прибра в дипломатическото куфарче. Джентълмен от старата школа. Вероятно ако, без да ще, изненада някоя дама, гола във ваната, ще каже: „Извинете, сър!“

— Мога ли да ви закарам някъде?

— Ах, не е необходимо. Колата ми е пред Занзибар.

— Тогава ще си позволя да ви придружа дотам.

Вървим един до друг в пълно мълчание. Добре познавам пътя. Няма и четири месеца, когато минах оттук под ръка с Филип.

Бях пийнала две чашки повече. Обичам да пийвам повече. Удоволствието става по-силно, когато в кръвта ти има няколко промила повече. Изцяло съм вярна на мотото на моя любим приятел Бурджи, който обикновено в напредналите часове на нощта се появява с грейнали от виното очи и съобщава:

— Приятели, казвам ви: радостта без алкохол е нещо напълно изкуствено!

Филип също си беше подложил, когато напуснахме къщата „Пореща вълните“. Разбира се, че той носи повече от мен, но действието на алкохола при него по бие на очи, отколкото при мен. У мен се появява желанието да се шегувам, ставам по-разговорлива и общителна. Пила или не, разликата в поведението ми е минимална. При Филип обаче прави впечатление как след първата бутилчица става по-ухилен и с увеличаването на употребата на алкохола от време на време така сърдечно се разсмива, че могат да се видят добре сложените му зъби.

— Филип — казвам му аз понякога завистливо, когато сутрин изчезне в банята, — така, както рядко си показваш зъбите, всъщност няма нужда изобщо да ги миеш.

Както и да е — онази вечер бе много забавна. Към два през нощта Юлиус ни поведе към мазето, където имаше сауна, солариум, джакузи и небе с блестящи звезди над помещението за почивка.

Филип, аз, Юлиус и неговият нисък и дебеличък партньор по голф седнахме в джакузито. Разбира се, напълно облечени. Юлиус в смокинг, Филип в костюм на „Бриони“, дебелият с карирани панталони на отвратителни жълти карета. По вътрешния телефон Юлиус нареди да донесат напитки и с помощта на дистанционно включи музикалната уредба. Избрани парчета за застаряващи мъже. Песни, които още по времето на моята младост вече бяха остарели. Прекрасно. Запях високо заедно с уредбата, придружавана от боботенето на джакузито и въодушевена от факта, че явно съм най-младата в нашата компания.

Don ’t you look at my girlfriend,
she’s the only one I got…

Живи ли са още тия хора, които в каменната ера се наричаха „Супертрамп“?

Take a jumbo ’cross the water
Like to see America.

Плясках с крака във водата и усещах лека носталгия по времената, които отдавна си бяха отишли и които дори не бях преживяла.

След това си говорихме за любовта, така по принцип и в детайли. Обичам да споделям интимности. Това с, така да се каже, моята специалност. Много съм добра в чувствата и ми е интересно да знам какво чувстват другите хора.

— Обичате ли жена си? — попитах ниския дебелак.

— Не.

Не се почувствах предизвикана да се задълбочавам в темата.

— А вие, Юлиус, обичате ли жена си?

— Не, отдавна вече не.

— Тогава защо продължавате да сте заедно?

— Мисля, че това е въпрос на време, мила ми Кукличке.

Той засили музиката. Замислих се какво ли става в душата му и дали тази песен не му напомня, че някога все пак е обичал жена си.