Сърцебиене

I saw it written and I saw it say
Pink moon is on its way.
And none of you stand so tall
Pink moon gonna get ye all
And it’s a pink moon
Yes, a pink moon.

Неделя, 00:00

За момент се замислям дали да не дам пълна газ и да полетя.

Йеее!

Не е за пропускане!

Какъв страхотен скок!

Пасторът тежко ще преглъща сълзите си и то въпреки че изобщо не ме познава, тъй като още преди петнайсетина години напуснах църквата. Но съвсем интуитивно ще усеща каква прекрасна личност е била тази, прекратила така рано жизнения си път. Приятелката ми от детството Кати, експерт по големите чувства и широките жестове, сочейки към Филип, истерично ще крещи до пресния ми гроб „Убиииец!“, а съпругът и любовникът й с общи усилия ще я спрат да не го цапардоса с лопатата.

Съсипан, Филип ще падне до гроба, положил ръце върху белия ми ковчег и ще отказва да се вдигне отново на крака.

Ах, как обичам да си представям цветно и широкоекранно собственото си погребение. От цялото си сърце посвещавам смъртта си на всички виновни за нея люде. Какво печелят те сега? Нищо. Твърде е късно за извинения! Сами са си виновни!

За жалост на всичките фантазии, които продължават да ми носят невероятна радост, смъртта ми се струва нещо прекалено окончателно и безвъзвратно, за да я приема така лековато. Вярно, че на погребението ще ми бъде отредената главната роля, но какво от това, след като съм мъртва. Дава ти се възможност да изиграеш най-голямото си представление, но пък не можеш да му се насладиш. Не, тази форма на отстранение не ми се нрави. Ако става дума лично за мен, предпочитам да съм жива. По-добре да умра в напреднала старост, тъй като жива ще имам много по-голяма възможност да си отмъстя на недостойните си събратя.

И така. Честита нова година. Дано да е добра. Най-хубавото е, че оттук нататък събитията могат да се развиват единствено към добро. Кой може да ми противоречи?

Започвам да се чувствам като човек за завиждане.

„За много години!“, прошепвам сама на себе си. Марпъл вдига тревожно глава, обезпокоена в нощния си сън. Целувам я горещо по мокрото носле. След което тя изглежда още по-депресирана от нормално. Давам на задна, махвам с ръка за довиждане към приятелката си Луната и се отправям към новия си живот.

10:13

Ооооо! Аааааа! Кояяясъмаааз? Къдееесъъм? Кой ми скааача по главатааа? Защооо?

11:45

Ооооо! Как боли.

Тъй като навсякъде ме боли, не знам първо от какво да се оплача. Добре, бързо успях да идентифицирам и локализирам главоболието. Злоупотреба с алкохол в комбинация с необичайно висока доза никотин. Неприятно, но нищо сериозно. Но какво, по дяволите, се е случило с гърба, краката и ръцете ми? Чувствам се така, сякаш съм попаднала в средата на сбиване между пънкове и скинхедс.

Въпреки че, честно казано, не мога да определя това състояние съвсем точно, тъй като досега никога не съм била яко бита. Аз съм малко плашлива, когато се отнася до физически стълкновения. И изобщо, щом става дума за всякакви сблъсъци. Не ми е в стила да влизам в конфликти. Достатъчно е само някой да ми хвърли сърдит поглед, и съм готова да си върна назад всичко, ама съвсем всичко, което някога съм изрекла.

Най-бруталният акт, който въобще съм извършвала, беше, когато като единайсет годишна, обзета от напълно справедлив гняв, метнах мократа гъба за чистене на черната дъска по една моя омразна съученичка. По онова време бях много зле както в хвърлянето, така и в уцелването, което за съжаление с течение на годините никак не се промени. Гъбата се размина на няколко метра с врага ми и улучи най-добрата ми приятелка точно по лицето, с което нашето приятелство приключи за вечни времена.

Поглеждам без никакво настроение към слънцето, което ми свети право в очите и хвърлям изпълнен с тъга поглед към натежалото си тяло.

Ами да, няма какво да се чудя. Хубавото при мен е, че тъй като съм мъничка, мога да се свия и да заспя на всяко едно място. Събирам се в най-тесните пространства и на всяко двуместно канапе. Но това, че мога да легна навсякъде, не означава автоматично, че навсякъде мога да спя добре.

В този момент например лежа, цялата пронизвана от болки, на задната седалка на колата си. Завита от едното крайче с късичката плажна кърпа. Главата ми неразумно е положена върху найлонов плик с книги. Затова пък Марпъл удобно се е настанила на краката ми и предимството от това е, че вече не чувствам краката си. Защото, ако ги чувствах, със сигурност щяха и те да ме болят.

Бавно започвам да си припомням последните часове на отминалата нощ. Подкарах небесносиния си спайдър и спрях на паркинга пред една кръчма в Кампен43, сложих червило на устните си, туш на миглите и съпроводена от Марпъл нахлух вътре, за да отпразнувам рождения си ден. Не бях заговорена от стотици добре изглеждащи мъже, което ме натъжи, но благодарение на напълно изчезналото ми самочувствие липсата на внимание не ме нарани особено дълбоко.