Сърцебиене

— Това е Слободан. Наричаме го Слоби Лонг Лонг. И можеш ли да си представиш защо. По мое време беше много популярен. Той е мъжът, с когото загубих своята невинност.

— Слоби Лонг Лонг? Ингеборг Химелрайх, никога досега не си ми разказвала тази случка. А изглежда, че още в самото начало си влязла в бизнеса, въведена от някой много дълъг.

Умрях си от смях. Намирам собствените си смешки за забележителни, особено когато са доста тъпи.

Към два часа Ибо каза, че е ударил мигът на отмъщението. Излязохме от дискотеката и след пет минути тя ми заповяда да спра на една тъмна като рог селска улица.

— Ако не искаш, можеш и да не участваш.

Погледнах я уплашено. В какво се забърквах? В някоя хилядолетна източнофризийска семейна вражда? Ще има ли ранени?

— С теб съм.

— Тогава давай.

Натика в ръката ми тежка пазарска торба и аз тръгнах подире й към тухлена къща с табелка отпред „Пансион Лаутеншлегер“. Ибо измъкна флакон спрей от джоба на палтото си и напръска табелката така, че повече нищо не можеше да се разчете. Идваше й отръки, сякаш цял живот досега с това се е занимавала.

— Ти поемаш входната врата. Аз ще се погрижа за прозорците и градинската мебел — прошепна тя.

— Ибо, какво трябва да…

— Яйцата — посочи тя към торбата, която държах. — Когато си готова, беж да те няма. Сънят на Мелке по това време вече не е така дълбок.

— Кой? Какво? Ибо?!

Но Ибо вече бе започнала да действа. Хвърляше едно след другото яйцата по посока на прозорците. Силното им плющене ми изясни върха на смешното и идиотското в тази ситуация: две успели бизнес дами, от които едната много зле в целенето, в три часа през нощта замерват с яйца някакъв огромен пансион.

Когато едно от хвърлените от мен яйца се разби по погрешка в горния прозорец, вътре някой запали лампата.

— По дяволите — просъска Ибо.

Хукнахме към колата и чухме зад себе си женски глас да крещи:

— Лудгер! Яйцата! Отново хвърлят яйца!

След няколко километра намалих газта. Избухнахме в такъв смях, та чак сълзи потекоха по бузите ни.

— Ибо, какво беше всичко това?

Тя щракна осветлението в колата, взе нещо от задната седалка и ми подаде издание на „Източнофризийски вестник“ от миналата година. Едно от съобщенията беше обградено с червено.

„Отново атака с яйца по пансиона «Лаутеншлегер». В нощта срещу събота пансион «Лаутеншлегер» стана обект на вандалско нападение. По фасадата са хвърляни яйца, а табелката с името на семейното имение е замацана с черна боя, така че да не може да се разчете. Лудгер и Мелке Лаутешлегер нямат никакво обяснение защо от девет години насам са станали цел на подобни нападения. Нападателите или нападателят са се измъкнали невредими.“

— От девет години? — погледнах Ингеборг още по-ококорена и със зяпнала уста, за да изразя колко голямо е учудването ми.

— С днес стават десет.

— А какво ти е направила тая Мелке?

— Преди десет години напуснах това село, защото си намерих работа в Хамбург. Лудгер искаше да дойде с мен. Но не дойде. Ожени се за Мелке и пое пансиона на родителите й.

— И ти все още се чувстваш наранена? След десет години? Този пич трябва наистина да е бил голямата ти любов.

— Моля ти се, след три месеца вече си бях намерила друг, който ми харесваше много повече от този селяндур. Но никой, който се е отнесъл зле с мен, не бива да се измъкне ненаказан. А междувременно хвърлянето на яйца се превърна в скъп ритуал. Нещо като паленето на великденските свещи или пък коледната украса. Всяка година идвам тук и хвърлям яйцата. Може да ти се вижда смешно, но на мен ми действа успокояващо. Прави ме по-самоуверена и се чувствам по-млада.

— Не ми се вижда никак смешно. Освен това, честно казано, в момента също се чувствам по-млада от когато и да е било.

— Наистина ли?

— Амиии… Някъде към тринайсет годишна. Много ви благодаря за което, госпожо Химелрайх, вие успяхте да отмъстите заради всички измамени жени.

Още същата нощ се върнахме в Хамбург. По пътя си разказвахме истории от младостта. Истории за любовни мъки и необуздан секс, за класна по математика и екскурзии с влак до Португалия, за влюбването в момчета, които бяха почнали да се бръснат вече веднъж седмично.

Беше прекрасна нощ.

15:50

О, Боже Господи!

Нищо не се движи.

В последните десет минути не съм минала и метър. Най-вероятно преди около два часа жена — в средата на трийсетте и с лепенка „Бия спирачка и заради животни“ на стъклото на своя пасат комби — се е опитала да изпревари камион, за което обаче й е бил нужен към половин час и така е оставила зад себе си километрично задръстване.

Ако има нещо, което да не мога да понасям, е висенето в задръстване. Предпочитам неспирния поток от автомобили, там поне всичко е в движение. Но мирното стоене на магистралата ме побърква, поставя на изпитание търпението ми, от което и бездруго не ми е останало много.

Изключвам мотора. Да стоиш с изключен мотор на магистрала, е все едно да намериш чене в порцията си в изискан ресторант.