Сърцебиене

Едва някъде към два часа през нощта видях познато лице: жената на Юлиус Шмит. Как ли се казваше? Ренате? Петра? Моника? Наблюдавах я, без да се набивам на очи. Изглеждаше точно като онзи тип жени, чиито малки имена никога не можеш да запомниш. Горката. За няколко секунди сякаш погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че би и се искало да дойде при мен и да изплаче мъката си. Но на мен изобщо не ми беше до това. При цялата ми женска солидарност все някога трябва да се сложи край. Точно исках да се обърна и демонстративно да се загледам навън през прозореца, когато тя се обърна и се загледа навън през прозореца. Не ме беше познала. Какво нахалство! А така ми се щеше да ида и да й кажа, че не ми пука за нея и че дори не мога да си спомня как беше малкото й име.

Но така, както изглеждаше, беше ясно, че се чувства достатъчно зле и без опитите да я унижавам. Стори ми се невероятно самотна. Сигурно също толкова, колкото и аз. Пиеше джин с тоник, също както и аз. От време на време отиваше до дансинга. Сама. Тази дебеличка дама с голям нос, която толкова много приличаше на мъжа си, който щеше да започне нов живот. Без нея.

С пълно себеотдаване танцува на песен на Глория Гейнър, която пленява всички страдащи жени. А тези, които припяват най-високо, са от най-самотните. Аз не танцувах, но тихичко припявах:

Oh no not I
I will survive!
Oh as long as I know how to love
I know I ’II stay alive.

Платих си сметката.

Когато си тръгвах, тя продължаваше да танцува. Ренате, Петра или Моника Шмит. Жена, чието малко име никога не можеш да запомниш и чиято фамилия принадлежи на съпруга й.

Go on now, go
Walk out the door
Just turn around now
Cause you ’re not welcome anymore…

Домъчня ми и за двете ни.

Върнах се в колата, положих глава на пластмасовото пликче с книги, а ръката си върху набръчканата козина на мис Марпъл. И заспах.

13:55

— Това е телефонният секретар на Ингеборг Химелрайх. Ако ми оставите съобщение, ще ви се обадя обратно. Пиийп.

— Ибо, аз съм Кукличката. Жалко, че не се обаждаш. Опитах в „Царството небесно“, но знам, че не си там, щото днес не ти е ред. Исках да ти кажа, че сега тръгвам за Хамбург. Още съм на Зюлт и смятам да се кача на първия автовлак. Обаждам се от телефонна кабина на гарата, тъй като картата на мобилния ми е празна. Можем ли днес привечер да се видим? Тогава най-после ще ти разкажа какво точно се случи. Ще ти се обадя веднага, щом вляза в Хамбург. Чао, до скоро.

До гуша ми дойде вече от начини за отклоняване на вниманието. Не върви. Ще се прибера вкъщи и ще се отдам на класическата форма на преодоляване на страданието: вино, жени и песни. На терасата ще изпия едно леденостудено „гави ди гави“. Ще излея пред любимата си жена Ингеборг всичките си душевни мъки. Тихо съпътствана от „The only one“ на Лайонел Ричи. Глас като топъл ванилов сос.

Let me tell you now
all that’s on my mind.

И едва когато Ибо узнае цялата жестока истина, аз ще избухна в сълзи и дълго ще плача. А тя бавно ще ме гали по главата, ще прояви пълно разбиране и надявам се накрая да каже нещо от рода на:

„Сега вече мога да ти призная, че Филип още от самото начало нещо не ми харесваше.“

Или: „Трябва да имаш милост към него, Кукличке, та този мъж съсипа живота си.“

Или: „Сега престани да ревеш, защото трябва да се съсредоточим към най-главното: отмъщението.“

За разлика от мен Ингеборг е страхотна, невероятно изобретателна отмъстителка. Родом е от Източна Фризия. Все забравям името на селцето, във всеки случай е някъде зад град Емден. Без да се броят редовните посещения при родителите й, поне веднъж в годината, винаги между Великден и Петдесетница, тя се връща в родното си село, за да отмъщава. Последния път взе и мен, и честно казано, едва разпознах прагматичната си приятелка в действие, а и аз самата в онази нощ изпитах невъобразимо удоволствие. Първо загряхме в селската дискотека с изключително оригиналното име „Номер едно“. Там видях жени с прически, за които си мислех, че междувременно отдавна са забранени. Освен това отначало забелязах една спираща дъха знойна хубавица в кожени дрехи с ресни по тях, а малко по-късно не можах да повярвам на очите си, когато на паркинга зърнах да спира червено сироко, карано от тигърска глава.

— На Гуидо е — каза Ибо.

— Да не би и с него да си спала?

— Мхххм. Нищо чудно и да съм. Тук няма много мъже, подходящи за тая работа. Когато си младо момиче и искаш да трупаш опит, ти се налага да работиш с това, което ти се предлага.

— Разбирам — казах аз и замълчах засрамена. Първия си гаф направих още в дискотеката, когато поглеждайки към един от местните пичове, избухнах в характерния си кикот.

— Виж, моля ти се, тоя е отрязал главата на Златко44, само че три пъти по-отвратителен.