Сърцебиене

До мен е спрял форд, чийто шофьор разопакова сандвич с шунка. Добре, че продават тая специална хартия за сандвичи, казвам си. Както едно време през голямото междучасие в училище. Черен хляб с шунка. Понякога с нутела. Ех, да. Беше така отдавна.

Божичко, защо не ми идва нищо по-смислено на ум? Сандвич с черен хляб и шунка, завит в специална хартия. Отдавна не са ме спохождали толкова скучни мисли. Скучая и затова на ум ми идват само скучнотии. Освен това ми е горещо. Картата на мобилния ми е свършила и не мога да се обадя на Ибо, за да я питам дали има нещо ново. Дали пък Филип не се е обаждал? Дали все още ме търси? Дали не е нещастен без мен? Дали иска да ме върне обратно? Дали въпреки всичко продължава да ме обича? Дали не съжалява?

Но какво ме интересува дали съжалява, или не? Това нищо не би променило. Тъй като нещата са такива, каквито са.

Ядящият сандвич с шунка ми се усмихва. Аз също му се усмихвам. Първо оставя на старата у дома да му направи сандвичи за из път, след това закача младите момичета в задръстванията. Не на мен тия. Ще ми се да се приближа до колата му и мило усмихната да излея в отвора за вентилацията бутилка мляко. „Когато сипеш мляко или японски сос за риба във вентилацията, в колата мирише на кочина, и то месеци наред“, беше ми доверила веднъж Ибо. Не ме интересува откъде го знае. Доволна съм обаче, че съм й приятел, а не враг.

Аз също бих искала да съм от тези, които не е добре да имаш за враг.

Трябва още да поработя върху зловещия си имидж. Хвърлям заплашителен поглед към господин Сандвич-с-шунка. Опитвам се пренебрежително да вдигна едната си вежда. Типчето се развеселява и към милата си усмивка добавя закачливо махане с ръка. Ако не се лъжа, виждам на пръстта му халка. Нищо друго не би принизило в очите ми един разгонил се мъж от гледката как той закачливо помахва към някое момиче с ръка, на която има семейна халка.

О, не, в този случай фактът, че съм сама, не ми носи никакво удоволствие. Отвратена поглеждам в друга посока. Един престараващ се в секса студент по право с хавлиени чаршафи и един женен собственик на форд със сандвич с шунка в ръка — това са мъжете, които ме очакват по пътя на дивото ми пътуване.

Не, не искам повече така. Не искам повече да се доказвам, да се правя на по-умна или по-глупава — в зависимост от това на какъв мъж съм попаднала. Не искам повече с интерес да кимам с глава и да си придавам вид на безкрайно впечатлена, да шептя „Ама така ли е наистина?“, когато някой случаен пич почне да ми разказва за израстването в кариерата до шеф на отделение в „Бъргър кинг“. Не искам повече да вися по баровете, които днес не наричат барове, а сепарета, и оценяващо да разглеждам наличния мъжки материал. С поглед, сякаш пазарувам при турците на пазара, когато не съм сигурна дали авокадото е достатъчно узряло и дали ягодите са достатъчно сладки за моя вкус. Не, не съм коректна във формулировката. Разбира се, че и в последните две години разглеждах мъжете по баровете с оценяващ и най-вече отхвърлящ поглед. Но със спокойствието, че у дома имам един, дето ме чака, и който е хиляди пъти по-хубав от всичките, които съм видяла досега.

Какво прекрасно усещане: тихо заключваш вратата след себе си, за да не го събудиш. Вмъкваш се по чорапи в банята, за да си измиеш зъбите и махнеш грима, тъй като знаеш, че дисциплинираното сваляне на грима преди лягане е гаранция за здрава и чиста кожа дори и в напреднала възраст. Косата, дрехите ти миришат на цигарен дим, пила си вино, малко си пофлиртувала и заедно с най-добрата си приятелка сте се държали тъй, сякаш сте на седемнайсет, кльощави и ненаситни за чужди целувки. Заглеждала си се по русите мъже малко повечко от необходимото и си се кискала като тийнейджър само защото са те почерпили някое питие. Играла си игра, в която не можеш да загубиш, правила се така, все едно все още търсиш мъж, ако и отдавна да си намерила своето съкровище. Дарявала си мъжете с многозначителни усмивки. Впечатлила си мнозина от присъстващите просто защото не ти е било необходимо изобщо никого да впечатляваш.