Сърцебиене

Не, не познавам мъж, който би задал подобни въпроси, и за щастие не се сещам и за такъв, който безсърдечно би казал истината, и то на места, където по принцип е прието да се чуе лъжа. Да си представим само следния апокалиптичен диалог:

— Мили, какво би станало, ако ме нямаше?

— Щях да имам някоя друга.

По дяволите, напълно невъзможно. Накъде би тръгнал светът, ако изведнъж жените трябва да се съобразяват с честните отговори на мъжете си, които получават на своите тъпи въпроси? Човечеството просто би измряло. Да, така си е.

Юлиус сипа шампанското и с това прекъсна важните ми антропологически разсъждения.

— Знаете ли, скъпа ми Кукличке, кое е особено тъжното в случая? След двайсет и пет години брак на мен даже не ми е мъчно, че вече не обичам жена си.

— Хей, щом не ти е мъчно, тогава значи си радостен — извика нетактично дебелият.

— Това наистина е много тъжно — казах аз дълбоко впечатлена и хванах под водата ръката на Филии. Той ме стисна здраво, сякаш искаше да ми каже: „Не се тревожи, ние вечно ще се обичаме.“

— Естествено, че и ние си мислехме, че вечно ще се обичаме — каза Юлиус.

Пожелах си да не продължи да говори по темата, тъй като държа да вярвам на илюзиите за вечната любов, за регенериращия крем за изхабена кожа и за истината в телевизионните реклами.

— Любовта не бива да се прекъсва на сила — казах аз някак на инат и се опитах да се концентрирам върху парчето на Елтън Джон „Твоята песен“, което много ценя:

I hope you don’t mind
That I put down in words
How wonderful life is
While you ’re in the world.

23:38

— И какво, скъпа ми Кукличке, вярвате ли още в голямата, вечна любов?

— Не, в момента не.

Двамата с Юлиус стигнахме до колата ми. По пътя не си бяхме казали нито една дума, но мълчанието не беше неприятно. Нямах чувството, че очаква каквото и да е обяснение от моя страна. Изглеждаше отнесен в мислите си и дори леко загрижен. Въпреки това ми се струваше, че присъствието ми не му беше неприятно.

Взе ръката ми в двете си длани.

— Не ме интересува какво се е случило и няма и да ви питам, но се надявам скоро да се видим и че когато това стане, двамата отново ще вярваме в любовта.

— Юлиус?

— Моля?

— Наистина не ми е работа, но въпреки това ще ви попитам. Всичко наред ли е при вас? Изглеждате потиснат.

— При мен засега всичко е наред. От утре обаче животът ми няма да е същият. Но знаете ли? Аз се радвам на новия си живот. Хубаво е. Не, искам да кажа — ще бъде хубаво.

Обикновено не съм от хората, които спират да питат на най-интересното място. Но този път бях обзета от необичайна деликатност и чувствителност.

— Много се радвам за вас, Юлиус, настина.

Гледахме се още няколко секунди в пълно разбирателство, след което Юлиус ме целуна по бузата и си тръгна.

Известно време чувах стъпките му. После настана тишина. Не мога да кажа дали някога в живота си съм се чувствала по-самотна от сега.

23:57

Още три минути до рождения ми ден.

До моята нова година.

Моят нов живот. Не съм искала никакъв нов живот, освен това на моята възраст човек вече не иска да остарява, затова радостта ми не е безгранична. Натиснах газта като луда, за да стигна навреме закъдето съм тръгнала. До онова магическо място, високо над целия свят.

Спрях съвсем до ръба на Червените скали. На трийсет метра под мен беше плажът. Прилив е и ако се облегна назад на седалката и притворя очи, все едно, че летя над тъмната вода.

Тази нощ луната се вижда така ясно и светлината е толкова ярка, сякаш специално се е приготвила за празника ми. Обичам я като стара, чудновата приятелка, на която винаги всичко бих простила. Обичам я, защото като я погледна и веднага си представям колко много хора преди мен са я гледали. Всеки човек, живял на този свят, е гледал към луната. Първият човек. Цезар. Гьоте. Колумб. Нефертити. Лутер. Рок Хъдсън. Ганди. Амели Чупик. Седящият бик. Мерилин Монро.

Всички те поне веднъж в живота си са поглеждали нагоре, за да потърсят утеха. А понякога дори са я намирали.

Звездите сякаш никога не са били така близо, както са сега. Ще протегна ръка, ще си откъсна няколко от небето и ще ги сложа до заспалата на седалката до мен Марпъл. Заслужила съм си го. Освен това сигурно ще ми потрябват за нещо.

23:58

Сега.

За „сега“ има само една песен и тя е „Розова луна“. Вярвам, че мъдрият, рано починал Ник Дрейк я е написал точно за мен. А не за рекламата на голф кабрио, където я употребиха преди няколко години. Няма начин той да не си е казал:

„Все някога една жена ще застане на Червените скали и ще си представя как лети над морето право към луната, с която отдавна поддържа приятелски отношения. Тя ще бъде тъжна и ще остават още точно две минути до полунощ. До нейния рожден ден. А с всеки рожден ден започва нещо ново. Този път то ще бъде нещо съвсем специално. Затова ще напиша песен, която трае две минути. Точно две минути. Една песен, с която тя да може да лети и да отиде на гости при старата си приятелка, луната. Розова луна. Честит рожден ден, Кукличке Щурм.“

И запява: