Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Но Каценбърг влиза в двубоя въоръжен със сабя, а Джобс – с шпага. „Пиксар“ е на ръба на банкрута и се нуждае от тази сделка много повече от „Дисни“. Освен това „Дисни“ може да си позволи да финансира цялото начинание, докато „Пиксар“ – не. Затова през май 1991 г. сделката е сключена. „Дисни“ получава правата върху филма и героите, контрол над творческия процес и ще плати на „Пиксар“ 12,5 % от приходите от продажбата на билети. Освен това „Дисни“ има правото (но не и задължението) да направи следващите два филма заедно с „Пиксар“, както и да пусне продължения (със или без „Пиксар“) с героите от филма. В допълнение може да спре производството на филма по всяко време в замяна на нищожна неустойка.

Историята, която се ражда в главата на Джон Ласетър, е наречена „Играта на играчките“. В основата й лежи убеждението, споделяно и от Джобс, че всеки предмет има своя специфична същност, цел, за която е създаден. Ако предметите изпитваха чувства, те щяха да бъдат свързани с желанието им да реализират своята същност. Например предназначението на една чаша е да съдържа вода; ако тя имаше чувства, щеше да е щастлива, когато е пълна, и нещастна, когато е празна. Същността на екрана на монитора е да бъде посредник между човека и компютъра. Същността на велосипед с едно колело е да бъде каран в цирка. Що се отнася до играчките, те са създадени, за да си играят с тях децата, затова най-големият им страх е да не бъдат изхвърлени и заменени с нови. Филм, в който старата любима играчка се сприятелява с една нова и лъскава, може да бъде много драматичен, особено ако действието се развива около това, че те са отделени от детето. Първоначалната трактовка е следната: „Като дете всеки от нас е преживял травмата да загуби любима играчка. Нашата история се разказва от гледната точка на играчката, която се опитва да си върне онова, което е най-важно за нея – да служи за игра на децата. Това е единствената причина, поради която играчките съществуват. Това е емоционалната основа на съществуванието им.“

Двамата главни герои търпят много версии, докато накрая се появяват Бъз Лайтиър и Уди. На всеки няколко седмици Ласетър и екипът му показват на хората от „Дисни“ последното развитие на историята и заснетите кадри. При първите тестове „Пиксар“ гордо демонстрира удивителната техника, с която разполага. В една сцена Уди тича напред-назад върху скрина, а светлината, която струи на вълни през щорите, хвърля сенки върху карираната му риза. Този ефект не би могъл да бъде създаден, ако героите са рисувани на ръка. По-трудно е обаче да впечатлят „Дисни“ по отношение на сюжета. При всяка презентация Каценбърг отхвърля голяма част от готовия материал и сърдито диктува подробните си забележки. Около него се въртят много хора, които старателно записват всичко, за да проследят по-късно дали предложенията и прищевките на Каценбърг са стриктно спазени.

Каценбърг особено настоява да се придаде яркост на двата основни героя. „Какво като става дума за анимация със заглавие „Играта на играчките“? Тя не е предназначена само за деца“ – казва той.

– В първите варианти нямаше драма, нямаше вълнуваща история, нито дори конфликт – спомня си Каценбърг.

Той предлага на Ласетър да изгледа няколко класически филма, като например „Непокорните“ или „48 часа“. В тях двамата главни герои изобщо не си приличат, но обстоятелствата ги принуждават да действат заедно. Освен това Каценбърг непрекъснато ги кара да придадат на историята повече „острота“ – героят на Уди трябва да стане по-ревнив, по-зъл и по-войнствено настроен спрямо Бъз, натрапника в кутията за играчки. „В този свят всяка играчка е враг на другата“ – казва Уди в един момент и избутва Бъз през прозореца.

След много забележки от страна на Каценбърг и други представители на „Дисни“ Уди е почти напълно лишен от положителни качества. В една сцена той изхвърля всички останали играчки от леглото и нарежда на Слинки да дойде да му помогне. Слинки се колебае, а Уди му се разкрещява:

– Кой ти е казал, че можеш да мислиш, пружинен кренвирш такъв!

Тогава Слинки задава въпроса, който и хората от „Пиксар“ започват да си задават съвсем скоро:

– Защо каубоят е толкова страшен?

А Том Ханкс, който озвучава Уди, в един момент възкликва:

– Този е истински гадняр!

Камера – стоп!

През ноември 1991 г. Ласетър и екипът му от „Пиксар“ вече са готови с първата половина от филма и той е готов за заснемане. Те отиват в Бърбанк, за да го покажат на Каценбърг и другите представители на „Дисни“. Питър Шнайдер, шеф на отдела за анимационни филми, поначало не е очарован от идеята на Каценбърг анимацията на „Дисни“ да бъде правена от външна фирма. Той заявява, че филмът е ужасна каша, и нарежда да спрат продукцията. Каценбърг се съгласява.

– Защо филмът е толкова ужасен? – пита той своя колега Том Шумахер.

– Защото това вече не е техният филм – отговаря директно Шумахер.

По-късно той обяснява:

– Те следваха бележките на Каценбърг и проектът много се отклони от първоначалната идея.

Ласетър осъзнава, че Шумахер е прав.