Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

С наближаването на новата 1982 Джобс е все по-убеден, че списание „Тайм“ ще го обяви за мъж на годината. Един ден кани Майкъл Мориц – шефа на редакцията в Сан Франциско – и насърчава колегите си в „Тексако Тауърс“ (другия офис на „Епъл“) да говорят с него. В крайна сметка обаче на корицата не се появява той. За тема на последния брой за годината е избран компютърът, а надсловът е „Машина на годината“.

Главната статия е придружена от материал за Джобс, основан върху интервютата на Мориц и написан от Джей Кокс – редактор, който отразява новините от света на рокмузиката. „С хитра рекламна стратегия и сляпа вяра, достойна за раннохристиянски мъченик, Стив Джобс повече от всеки друг отъпка пътя на персоналните компютри“ – тръби статията. Материалът е на най-високо журналистическо ниво, но на места е толкова рязък, че Мориц (след като написва книгата си за „Епъл“ и става съдружник на Дон Валънтайн в инвестиционната фирма „Секуоя Капитал“) се оплаква, че репортажът му бил „преточен, филтриран и размесен със сплетническа отрова от един нюйоркски редактор, чиято главна задача бе да отразява вятърничавия свят на рокендрола“. Статията цитира Бъд Трибъл за „изкривяването на реалността“ на Джобс и отбелязва, че основателят на „Епъл“ „има навика да се разплаква истерично на фирмените заседания“. Може би най-добрият цитат е от Джеф Раскин. Според него на Джобс най-много би му подхождало „да стане крал на Франция“.

За ужас на Джобс списанието обявява съществуването на незаконната му дъщеря Лиса Бренан, изоставена от него. Той знае, че Котке е човекът, издал тайната пред „Тайм“, и го смъмря в работния офис на „Мак“ пред петима-шестима колеги.

– Когато репортерът ме попита дали Стив има дъщеря на име Лиса, отговорих: „Ами че да!“ – спомня си Котке. – Не можеш да караш приятелите ти да отричат за извънбрачните ти деца. Няма да допусна мой приятел да се държи като задник и да отрича бащинството си. Той много се ядоса, чувстваше честта си наранена и ме упрекна пред всички, че съм го предал.

Онова, което най-много наранява Джобс обаче, е фактът, че в крайна сметка не са го избрали за мъж на годината. По-късно ми разказа:

Когато от „Тайм“ решиха да ме обявят за мъж на годината, бях на двайсет и седем и обръщах внимание на тези неща. Вълнувах се. Изпратиха Майк Мориц да събере материал. Бяхме връстници, аз бях преуспял и си личеше, че ми завижда, изглеждаше нервен. Материалът му беше пълен с гадости. Редакторите в Ню Йорк прочели какво е написал и казали: „Не можем да направим този човек мъж на годината.“ Беше много обидно, но си взех урок. Научих се да не обръщам внимание на тези неща, защото медиите са само един цирк. Пратиха ми списанието по куриер и си спомням, че го разпечатах, очаквайки да видя физиономията си на корицата. Там обаче имаше някаква скулптура на компютър. Рекох си: „Какво??“ После прочетох статията – беше толкова отвратителна, че се разплаках.

В действителност няма причина да смятаме, че Мориц е завиждал или нарочно е написал тенденциозен материал. Нито че Джобс е бил номиниран за мъж на годината, каквото и да си е мислил. През въпросната година старшите редактори (тогава аз бях младши редактор в списанието) решиха доста рано да посветят декемврийския брой на компютъра, а не на човек. Месеци предварително възложиха на известния скулптор Джордж Сегал да направи скулптурата на компютър за предната корица. Тогава главен редактор беше Рей Кейв.

– Никога не сме обсъждали Джобс като кандидат за мъж на годината – потвърждава той. – Не можеш да избереш един човек за олицетворение на компютъра, затова за първи път решихме да сложим неодушевен предмет. Никога не сме мислили да сложим нечие лице на корицата.

„Епъл“ пуска „Лиса“ през януари 1983 г. – цяла година, преди „Мак“ да стане готов – и Джобс плаща 5000 долара на Кауч заради баса. Въпреки че не участва в екипа на „Лиса“, той отива за представянето в Ню Йорк в качеството си на председател на управителния съвет и рекламно лице на „Епъл“.