Стоик

— Колкото искаш, мила — отвърна Каупъруд. — Уредих да сме свободни. Ейлийн замина за Париж — добави той поверително — и доколкото разбрах от нея, ще остане поне десетина дена. Кажи сега какво си намислила.

— Ще обиколим някои от английските катедрали — майка, дъщеря и настойник! — отговори тя веднага. — Винаги съм искала да видя Кентърбъри, Йорк и Уелс. Нали ще можем, след като няма да пътуваме до Европа?

— Идеално според мен. Не познавам добре Англия и ще ми бъде много приятно. Ще сме сами. — Той взе ръката й в своята, а тя докосна с устни косата му.

— Да не мислиш, че съм пропуснала тоя шум, дето го вдигнаха за тебе във вестниците? — каза Беренис. — Тук вече се разчу, че великият Каупъруд ми е настойник. Агентът ми по доставката на мебели искаше да знае дали този американски милионер, за когото писаха в „Кроникъл“, и моят настойник са едно и също лице. Трябваше да му го призная. А пък на Артър Тавистък му се струва съвсем естествено да имам толкова важен настойник.

Каупъруд се засмя.

— Сигурно си се поинтересувала какво мисли по въпроса и прислугата?

— Разбира се, мили! Сторих го, макар и да не ми беше приятно. Затуй и искам да заминем на това пътешествие. А сега, ако си си починал, нека ти покажа нещо интересно. — И тя се усмихна на Каупъруд и му даде знак да я последва.

Заведе го в спалнята зад главния хол, дръпна чекмеджето на едно бюро и извади оттам две четки за коса. Върху сребърната им част бе гравиран гербът на граф Стейн. Вътре имаше и едно копче за яка и няколко фиби.

— Ако и на фибите бе изписан герб, щяхме да узнаем за някой любовен роман — каза Беренис дяволито. — Но аз ще запазя тайната на благородния лорд,

В този момент иззад дърветата около къщата се чуха звънци на стадо.

— Ето! — възкликна тя, когато звънът спря. — Щом го чуеш, ще идваш на обед. Това ще ти е вместо иконом, който те кани с поклон.

Пътуването, замислено от Беренис, трябваше да започне на юг от Лондон, първата спирка сигурно щеше да е Рочестър, откъдето да продължат за Кентърбъри. След като засвидетелстват почитта си към тази прекрасна поема в камък, щяха да отседнат в някоя тиха гостилница край река Стаур, а не в шумен хотел или курорт — те не подхождат на простотата и стремежа към красота, с които са поели на път. Там щяха да си вземат стая с камина и да ядат най-обикновена английска храна. Защото Беренис четеше Чосър и книги за английските катедрали и искаше да усети духа на времето, което ги бе родило. От Кентърбъри щяха да заминат за Уинчестър, а оттам — за Солсбъри. Сетне Стоунхендж, Уелс, Гластънбъри, Бат, Оксфорд, Пигърбъро, Йорк, Кембридж и отново у дома. Навсякъде, настоя тя, ще избягват всичко конвенционално, ще търсят най-малките страноприемнички, най-простите селца.

— Добре ще ни дойде — изтъкна Беренис. — Твърде много се глезим. А когато разгледаш тези красиви старини, може да почнеш да строиш по-красиви метра.

— А ти — да си доволна от прости памучни рокли! — каза Каупъруд.

За Каупъруд истинският чар на тяхното пътуване не беше в катедралите, нито в селските колиби и странноприемници. Интересуваха го само променливата живост на Беренис, нравът и интересите й. Не познаваше нито една жена, която, ако има шанс да замине за Париж или Европа в началото на май, ще предпочете катедралите на Англия, Но Беренис не бе като другите — тя намираше вътре в себе си нещата, за които копнееше.

В Рочестър екскурзоводът им разказа за крал Джон, Уилям Руфъс, Симон дьо Монфор и Уот Тайлър — за Каупъруд те бяха просто сенки, мъже или създания, които някога са се радвали на живота, имали са някакви егоистични желания, но вече са преминали в нищото, както ще стане с всички, които са сега на белия свят. Повече го привличаха слънчевият блясък в речната вода и усещането за пролет във въздуха. Дори Беренис остана разочарована от делничната обстановка там.

Но в Кентърбъри настроението им се промени рязко. Това се отрази дори на мисис Картър, която изобщо не се интересуваше от религиозна архитектура.

— Е, тук вече ми харесва! — заяви тя, когато поеха по една криволичеща уличка.

— Искам да разбера по кои пътища са дошли пилигримите — каза Беренис. — Дали не е този? Вижте, ето я катедралата! — и тя посочи към една кула и арка, които се виждаха над ниския покрив на някаква каменна къща.

— Прекрасно! — отбеляза Каупъруд. — И то в какъв следобед! Е, ще обядваме ли, или ще ядем духовна храна в катедралата?

— Първо в катедралата — отвърна Беренис.

— А после — студен обед — вмъкна майка й язвително.

— Майко! — укори я Беренис. — Точно в Кентърбъри!

— Знам ги тези английски гостилници. Там не трябва да оставаш последен, ако не можеш да бъдеш пръв — каза мисис Картър.

— Толкова значи струва религията през 1900 година. Да прислугва на някаква селска гостилничка — отбеляза Каупъруд.

— Нищо не съм казала против религията — настоя мисис Картър. — Черквите са друго нещо. Те нямат нищо общо.