Стоик

Кентърбъри. Зид от десети век. Виещи се улички, между стените — тишина и величествени, потъмнели от времето кули, кубета и контрафорсите на самата катедрала. Чавки хвърчат насам-нататък и се карат за по-удобните, високи места. Вътре — множество гробове, олтари, плочи с надписи, параклиси. Хенри Четвърти, Томас Бекет, архиепископ Лод, хугенотнте и Едуард Черния принц. Едва можаха да откъснат Беренис от всичко това. Туристи и водачи бавно се придвижваха от паметник на паметник. В подземието, където навремето се приютили хугенотите, където се молели и тъкали дрехите си, Беренис остана дълго, замислена, с пътеводителя в ръка. Същото стори и на мястото, където е бил убит Томас Бекет.

Каупъруд, който виждаше всичко на едро, едва изтърпя тези дреболии. Какво го интересуваше животът на отдавна отишли си мъже и жени, след като бе така обзет от живото настояще! Затова много скоро се измъкна навън, предпочел разстилащите се пред него градини с много цветя край алеите и с изглед към катедралата. Нейните арки и кули, прозорците й със стъклописи, цялата изкусно направена църковна обител все още имаха чар, но това се дължеше на ръцете и мозъците, на копнежите и мечтите на хора, егоистични като него, които знаеха как да бранят интересите си. И колко много от тях, си мислеше той, както се разхождаше, бяха воювали, за да имат тази черква. И ето ги сега, лежат между стените й достопочтени, осенени от божията благодат, благородни. Но нима има благородни люде? Съществувала ли е на света поне една безспорно благородна душа? Не му се вярваше. Хората убиват, за да оцелеят — всичките, и се въргалят, обзети от похот, за да се размножават. Истинската им история всъщност се състои от войни, суета, тщеславие, жестокости, алчност, пороци и убийства, а само слабите си измислят някакъв бог или спасител, който да им помага. Докато силните използват тази вяра в господа, за да поробват слабите. С помощта на храмове и обители като тази. Той гледаше и размишляваше, поразен от безсмислието на храма, който все пак бе така красив.

Но му стигаше да извърне очи към Беренис, зачела се внимателно в някой кръст или религиозен надпис, за да си възвърне душевното равновесие. В такива мигове той забелязваше у нея нематериална и вътрешно съсредоточена духовна красота, която затъмняваше онзи й езически съвременен характер, придаващ й силата и блясъка на червено цвете върху сива скала. Може би, размишляваше Каупъруд сега, откликът й на тези избледнели спомени и форми, съчетан с удоволствието от разкоша и лукса, наподобяват неговото увлечение по живописта и същевременно усещането за могъщество. Затова той бе изпълнен с уважение към нея, още повече че щом обиколката свърши и те се наканиха да отидат на обяд, тя възкликна:

— След вечеря пак ще дойдем тук. Ще има новолуние.

— Гледай ти — каза Каупъруд развеселен.

Мисис Картър се прозя и заяви, че тя нямало да дойде. Следобед щяла да си остане в стаята.

— Добре, майко — рече Беренис. — Но Франк трябва да дойде, за да си спаси душата!

— Виж ти! Значи съм имал душа! — закачи я Каупъруд. Но по-късно, след простата вечеря в гостилницата, тя го поведе по сумрачната улица. Когато минаваха през черната врата с дърворезба и влизаха в двора на катедралата, луната, само бяло перце в синьо-черния купол на небето, приличаше на украса върху най-високата кула от дългия силует на катедралата. Първоначално, подчинен на прищявката на Беренис, Каупъруд разглеждаше всичко покорно. Но скоро вълнението й обзе и него. О, колко е хубаво да си млад, да те вълнуват така цветовете, формите, тайнството и безсмислието на всичко, сътворено от човека!

Но Беренис не мислеше само за избледнелите спомени и разбитите надежди и страховете, родили всичко наоколо. Тя разсъждаваше и за тайнството и необятността на безгласното време и пространство. О, да можеше да го обхване със своето знание, разбиране! Да размисля искрено, и проникновено за смисъла или оправданието да се живее! Нима животът и ще се сведе само до твърдата, добре разчетена и безкомпромисна решимост да заема някакво обществено положение? Или да се осъществи като личност? Каква полза от това — за нея или за някого другиго? Можеше ли така да се създаде или вдъхнови красотата? Сега… тук… на това място… сред уханието на спомените, под лунната светлина… имаше нещо край нея и в сърцето й, нещо, което шептеше за тишина и спокойствие… самота… осъществяване… желание да създаде нещо безкрайно красиво, та животът й да е смислен и значим.

Но… това са само празни мечти… Луната я е омагьосала. Защо да желае каквото и да било! Тя има всичко, за което копнеят жените.

— Да се прибираме, Франк — каза Беренис накрая, защото усети, че нещо вътре в нея се е скъсало, че чувството й към красотата е изчезнало. — Да се връщаме в хотела.

ГЛАВА XXXIV