Стоик

— Чуй ме, Ейлийн — прекъсна я той. — Бъди разумна. Знаеш, че винаги съм задоволявал всичките ти материални нужди. Нещо повече, сега възнамерявам да те направя изпълнителка на завещанието ми. Да вземем например тази къща, с която ти толкова се гордееш. Както знаеш, имам намерение да направя пристройка, от която тя ще стане още по-хубава. Каня се също да купя и съседната къща, за да разширя зимната градина и да направя още една галерия за картините и статуите. Смятах да я поверя на теб. Разчитам на вкуса ти.

Но потаен както винаги, той пропусна да й каже, че още преди да тръгне от Лондон, вече е купил въпросната къща.

— Защо не извикаме Пайн да предложи няколко скици — продължи Каупъруд, — които да обсъдим?

— О, да — отвърна Ейлийн тъжно. — Ще бъде интересно.

Но Каупъруд реши да не губи време.

— Що се отнася до това, че живеем разделено, просто е нелепо, Ейлийн, да го твърдиш. Първо, ние с теб доста отдавна сме заедно и въпреки някои превратности все още не сме се разделили. Аз съм се посветил изцяло на работата си, която ми изсмуква силите и не ми оставя време за личен живот. Пък и не съм вече млад и ако ти останеш до мен, ще гледам рано или късно да приключа с лондонското метро, след което с радост ще се върна в Ню Йорк и ще заживея с теб тук.

— С мен и с още шест други? — попита тя язвително.

— Не, държа на думата си. Сигурно разбираш, че все някога ще трябва да се оттегля от бизнеса. И тогава ще заживеем с теб мирно и спокойно.

Ейлийн тъкмо се канеше да направи още някоя саркастична забележка, когато вдигна поглед към него и видя на лицето му толкова умора и дори потиснатост, каквито никога не бе забелязвала у него. И желанието й да го уязви премина в неочаквана симпатия. Може би наистина бе съсипан и имаше нужда от почивка, защото не беше вече млад, а не спираше да работи. Отдавна не бе мислила за него с такава топлота.

В този момент обаче прислужничката й влезе и й съобщи, че адвокатът й мистър Робъртсън е на телефона. Тя помръдна смутено, но отвърна доста предизвикателно:

— Кажи му, че съм излязла. Каупъруд веднага разбра всичко.

— Говорила ли си вече с някого за нашите проблеми? — попита я той.

— Не, още не съм — отговори тя.

— Отлично! — каза й Каупъруд сърдечно.

След това й обясни, че трябва да замине за Чикаго по работа за няколко дни, и изтръгна от нея обещанието да не предприема нищо, докато той на се върне. А тогава двамата ще се опитат да уредят нещата така, че всички да останат доволни.

И тъй като Ейлийн бе готова засега да изчака, Каупъруд си погледна часовника и заяви, че има време да хване влака и че ще се видят, когато се върне. Ейлийн, вече доста поуспокоена, го изпрати до вратата и се върна да си дочете вестниците.

ГЛАВА LV

Посещението в Чикаго бе важно, тъй като Каупъруд трябваше да склони местните бизнесмени или да му дадат заем, или да вложат в предприятието му пет милиона долара. Освен това трябваше да се срещне със Сипънс и да изслуша отчета му за постепенната разпродажба на тамошната му недвижима собственост.

В Чикаго го чакаше още един проблем. Акционерите на голямата местна транспортна компания я бяха дали под съд заради загубите си. Навремето Каупъруд бе построил и експлоатирал две надземни железници, които преминаха в ръцете на тази компания, и след като той се оттегли от Чикаго и се зае с лондонското метро, не само престанаха да носят предишните огромни печалби, но понеже се управляваха лошо, достигнаха такъв дефицит, че акционерите вече не получаваха никакви лихви за своите акции. Дори се говореше, че в историята на железопътното дело не е имало такъв голям провал. И тъй като за него обвиняваха Каупъруд, той трябваше да обясни на акционерите, че това е несправедливо — виновни са тези, които са талк от него линиите и са ги експлоатирали неправилно. След това пояснение започнаха да го наричат „финансов вълшебник“, а не както преди — „мошеник“, тъй като стана съвсем ясно, че но негово време акционерите са получавали дивиденти от осем до дванадесет процента. Така че той не само си осигури необходимите пет милиона, но и значително подобри репутацията си.

Но пътуването до Чикаго не мина и без изненади — там Лорна Меърис, узнала от вестниците за пристигането му, го потърси с надеждата, че той ще поднови връзката си с нея. Но трябваше дълбоко да се разочарова, тъй като Каупъруд вече се беше променил, бързаше да се върне в Ню Йорк, а оттам — при Беренис. По дрехите на Лорна забеляза, че успехът вече я напуска, затова я разпита за живота й. От думите й разбра, че славата си отива, а заедно с нея и охолството. Каупъруд я остави с впечатлението, че е загрижен за нея, като обеща да й открие банкова сметка, откъдето да може редовно да тегли определени суми, а също така да я свърже с някой театрален режисьор, за да й помогне в кариерата. Благодеянията му съживиха у нея стария оптимизъм и веселост.