Сватбата на Беки Б.

— Точно когато бяхме при тях, те спореха надълго и нашироко точно колко голяма трябва да бъде палатката — продължава Сузи и пак се изкисква. — Накараха ни да седнем на моравата и да се престорим, че сме гости!

Не искам да слушам повече нищо по този въпрос! Отпивам поредната глътка шампанско и се опитвам да измисля друга тема на разговор.

— А каза ли на Беки за онова другото, което стана там? — обажда се Таркуип с неочаквано сериозен тон.

— Ох,… ами… не още — въздъхва виновно Сузи и Таркуин въздъхва след нея по същия виновен, тържествен начин.

— Беки, Сузи трябва да ти признае нещо.

— Точно така. — Приятелката ми прехапва устни и придобива страхотно сконфузен вид. — Докато бяхме вътре в къщата, аз поисках да видя булченската рокля на майка ти. И докато всички й се възхищавахме, а аз си държах чашата с кафето… — Тук тя накланя леко глава. — Не знам точно какво се случи, но… разлях си всичкото кафе върху роклята на майка ти!

Аз се втренчвам в нея, неспособна да повярвам на чутото.

— Вьрху роклята?! Да не ме будалкаш?!

— Ние веднага предложихме да платим за почистването, разбира се — намесва се Таркуин. — Обаче не съм сигурен, че ще може да бъде облечена повече. Толкова много съжаляваме, Беки! Но пък ще платим за друга рокля! На всяка цена! — Поглежда към изпразнената си чаша и пита: — Някой иска ли друго питие?

— Значи роклята е… съсипана? — питам аз за по-сигурно.

— Да! При това изобщо не беше лесно да се направи, повярвай ми! — прошепва съзаклятнически Сузи, когато съпругът й се отдалечава. — Когато се пробвах да го направя за първи път, майка ти ми я измъкна изпод носа. А после започна да се притеснява и заяви, че май най-добре ще бъде да я прибере. Затова накрая се видях принудена буквално да хвърля кафето си върху нея точно в момента, когато тя я прибираше. Но дори и тогава пострада единствено шлейфът! Майка ти, разбира се, вече ме мрази — добавя тя с мрачна физиономия. — Мисля, че няма да бъда поканена на сватбата ти…

— О, Сузи, не говори глупости! Как ще те мрази? Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна! Ти си истинска актриса! Честно да ти кажа, не бях убедена, че ще успееш да го направиш.

— Е, не можех да те оставя да изглеждаш като агнешки котлет, нали?! — ухилва се приятелката ми. — Най-странното обаче е, че на сватбените снимки на родителите ти майка ти изглежда прекрасно с тази рокля. Но в действителност… — И тя прави физиономия.

— Именно! О, Сузи, толкова се радвам, че сте тук! — Прегръщам я топло. — Мислех си, че вие ще си бъдете вече просто… женени. Как е семейният живот, между другото?

— Долу-горе същият — отговаря Сузи след известна пауза. — Само дето имаме повече чинии…

Усещам, че някой ме потупва по рамото. Обръщам се. До мен стои червенокоса жена с блед копринен костюм с панталон.

— Много ми е приятно, казвам се Лора Редбърн Сиймур — представя се тя и протяга ръка. — Двамата със съпруга ми вече трябва да тръгваме, но тъй като току-що научих за сватбените ви планове, исках просто да ви кажа, че много се радвам за вас. Аз се омъжих на същото място преди петнадесет години и държа да подчертая, че нищо не може да се сравни с усещането, когато вървиш по онази пътека там… — И тя сключва ръце и се усмихва по посока на съпруга си, който прилича досущ на Кларк Кент.

— Сериозно ли? — възкликвам аз. — Ами… много ви благодаря!

— И вие ли сте израснали в Оксшот? — намесва се Сузи. — Какво съвпадение, наистина!

Мамка му!

— Моля? — извръща се озадачено Лора Редбърн Сиймур.

— В Оксшот — повтаря Сузи. — Нали се сещате?

— Окс… какво? — Лора Редбърн Сиймур поглежда невярващо съпруга си.

— Ние не сме привърженици на лова (Тук става игра на думи между отделните значения на думите, влизащи в състава на това топографско наименование: „ох“ означава „бивол“, а „shot“ — „изстрел, отстрел“. — Бел. прев.) — отвръща Кларк Кент с известна хладина в гласа. — Приятна вечер! И отново честито! — добавя по посока на моя милост.

Когато двамата се отдалечават, Сузи ме поглежда, сега е неин ред да се озадачи.

— Беки, защо имам чувството, че в този разговор нямаше никакъв смисъл?

— Аз… как да ти кажа… — потривам нос аз, опитвайки се да печеля време.

Не мога да си обясня защо, обаче нещо ми подсказва, че не е препоръчително да споменавам на Сузи за хотел „Плаза“.

Добре де, отлично знам защо. Защото много добре знам каква ще бъде нейната реакция.

— Права си — обаждам се накрая. — Имаше смисъл, но не съвсем.

— Не, нямаше абсолютно никакъв смисъл! Та тя не се е омъжила в Оксшот! Защо тогава смята, че ти ще минеш по същата пътека, по която е минала и тя?

— Ами… как да ти кажа… те са си американци. Понякога говорят абсолютни глупости. Та… какво ще кажеш за избиране на булчинската ми рокля? Ще дойдеш ли утре с мен?

— О, със сигурност! — отсича Сузи и лицето й веднага се разведрява. — И къде ще отидем? В „Барнис“ имате ли си булчински щанд?

Слава Богу, че приятелката ми е толкова сладка и лишена от мнителност!