Сватбата на Беки Б.

— Не е така, както си мислиш. Просто трябваше да си тръгне — казвам и сядам на леглото, след което вземам ръката му в своята. — Люк, скъпи, не се карай с Майкъл! Той ти е толкова верен приятел! Хайде де, не си ли спомняш всичко, което той стори за теб?! Не си ли спомняш речта, която той изнесе на рождения ти ден?!

Опитвам се да поразведря атмосферата, обаче Люк очевидно изобщо не забелязва. Лицето му е опънато, изражението му е отбранително, а раменете му са изпънати като струна. Давам си сметка, че няма да чуе абсолютно нищо от онова, което му казвам. Въздъхвам вътрешно и отпивам глътка шампанско. Видно е, че ще трябва да изчакам по-подходящ момент за този разговор.

Настъпва тишина и след известно време и двамата се отпускаме. Като че ли сме решили да обявим негласно примирие.

— По-добре да тръгвам — изричам на глас. — Сузи не познава никого тук.

— За колко време ще останат в Ню Йорк? — вдига глава Люк.

— Само за няколко дена.

Отново отпивам от шампанското си и погледът ми се плъзва из стаята. Никога до този момент не съм влизала в спалнята на Елинор. Всичко е безупречно — както и целият й апартамент. Стените са в същите бледи нюанси, а мебелировката очевидно е ръчно изработена и много скъпа.

— Ей, знаеш ли какво? — сещам се изведнъж. — Утре двете със Сузи ще ходим да си избера булчинска рокля!

Люк ме поглежда изненадано.

— Мислех, че ще облечеш сватбената рокля на майка си!

— Да де, ама… — придавам подходящото тъжно изражение върху лицето си аз. — Преди малко разбрах, че роклята е претърпяла много неприятен инцидент…

* * *

И единственото, което мога да кажа по случая, е благодаря на Бога, че имам Сузи за своя приятелка! Благодаря също така и на добре прицелената й чаша с кафе!

И докато на следващата сутрин се приближаваме към витрината на „Дрийм Дрес“ на Медисън авеню, аз внезапно си давам сметка какво иска от мен мама. Как смее да иска от мен да облека онзи неин чудовищен боклук с къдрички и воланчета, вместо едно от тези разкошни, удивителни, създадени само за „Оскари“ творения?! Двете със Сузи отваряме вратата и оглеждаме мълчаливо приглушеното помещение — с килима в цвят на шампанско и нарисуваните по тавана облачета и подредените в две стройни редици от двете ни страни удивителни булчински рокли!

Усещам как вълнението в гърдите ми се надига като фонтан. И едва се сдържам да не се изкикотя на глас.

— Ребека! — Синтия вече ни е забелязала и се приближава към нас. — Толкова се радвам, че дойдохте! Добре дошли в „Дрийм Дрес“, където мотото ни е…

— Аха, на бас, че се досещам! — прекъсва я Сузи. — Нали е нещо като „Изживейте мечтите си в «Дрийм Дрес»“?

— Не, не е това — усмихва се Синтия.

— А не е ли „Мечтите стават реалност в «Дрийм Дрес»“?

— И това не е. — Усмивката на собственичката леко замръзва. — Мотото ни е „Ще открием вашата Рокля на мечтите!“.

— О, прекрасно! — кимва учтиво Сузи, но в ухото ми прошепв: — Моите идеи бяха по-добри!

Синтия ни поканва в приглушената чакалня и ни настанява върху диванче с кремава тапицерия. После изрича със сладникав тон:

— Ще се върна само след миг! А вие междувременно можете да поразгледате малко списания!

Двете със Сузи се ухилваме една на друга и всяка от нас посяга към някое от списанията — тя избира „Съвременната булка“, а аз се спирам на „Сватбите на Марта Стюарт“.

Господи, буквално обожавам „Сватбите на Марта Стюарт“!

Дълбоко в себе си мечтата ми е да бъда част от сватбите на Марта Стюарт. Иска ми се да мога да пропълзя в страниците на списанието и да застана до всичките тази красиви хора, които се женят в Нантъкет и Южна Каролина и яздят до параклисите на коне, и си правят сами стойки за салфетки от захаросани ябълки!

Вглеждам се в снимка на една двойка здравеняци, застанала сред маково поле на фона на болезнено красив планински пейзаж. Защо и ние да не се оженим в някое маково поле, а?! Тогава ще мога да си свия венец от ечемик, а Люк ще свие любовно гнезденце с голи ръце, защото предците му и без това са били дърводелци шест поколения наред. После ще поемем към построената от него къщичка в стара каруца с покривало…

— Какво означава „френска служба с бели ръкавици“? — обажда се Сузи, ококорена неразбиращо в някаква реклама.

— Нямам представа — вдигам замаян поглед аз. — Хей, Сузи, я погледни това! Дали пък да не си направя сама букета?

— Какво да направиш?!

— Виж тук! — И посочвам една страница. — „Можете сами да си направите цветята от крепирана хартия, за да имате изпълнен с въображение и индивидуалност булчински букет!“

— Ти ли?! Ти да изработиш цветя от хартия?!

— Защо пък не?! — отдръпвам се назад аз, леко попарена от тона й. — Аз имам голямо въображение, както добре ти е известно.

— Ами ако вали?

— Няма да вали… — и не довършвам.

Тъкмо се канех да кажа: „Няма да вали в хотел «Плаза»!“

— Просто… сигурна съм, че няма да вали — замазвам бързо положението и обръщам на следващата страница. — Ужас! Погледни само тези обувки!

— Дами! Предлагам да започваме! — Синтия вече стои пред нас с папка в ръка. Присяда на симпатична позлатена табуретка и двете се втренчваме в нея, изпълнени с очакване.