Сватбата на Беки Б.

БОРОВЕТЕ

Елтън Роуд № 43

Оксшот

Съри

----------------------------------------------------------------------------

ФАКС

За Беки Блумууд

От: мама.

20 март 2002 г.

Скъпа Беки! Прекрасни новини!

Вероятно вече си разбрала, че Сузи разля всичкото си кафе върху булчинската рокля. Беше буквално съкрушена, горката.

Но аз занесох роклята на химическо чистене… и там направиха истинско чудо! Вече отново е бяла като сняг, така че в края на краищата ще можеш да бъдеш с нея!

С много обич и до скоро чуване:

Мама

Седем

Окей. Сузи е напълно права. Не мога да протакам повече! Трябва да взема решение!

В деня, когато те си тръгнаха, аз останах през обедната почивка в моята пробна с лист хартия и химикалка в ръка. И сега ще трябва да подходя към проблема логично. Трябва да си изясня плюсовете и минусите от всяка ситуация, да ги претегля и да взема рационално решение. Така. Хайде да започвам!

За Оксшот:

1. Мама ще бъде щастлива.

2. Татко ще бъде щастлив.

3. Сватбата ще бъде прекрасна.

Вторачвам се в този списък за няколко секунди, след това правя нова графа.

За Ню Йорк:

1. Ще имам най-вълшебната сватба в целия свят.

О, Господи! Заравям лице в ръцете си. На хартия изобщо не става по-лесно.

Всъщност става дори по-трудно, защото ми тика дилемата право в очите, вместо да я оставя там, където аз искам да бъде — в мъничка кутийка в дъното на съзнанието ми, където няма да ми се налага да се изправям очи в очи с нея.

— Беки?

Вдигам глава и автоматично покривам листа с ръка. На прага на моята пробна стои Елиз — една от клиентките ми. Тя е тридесет и пет годишен корпоративен адвокат и наскоро заминава за Хонконг за една година. Тази жена доста ще ми липсва. С нея винаги е приятно да си побъбри човек, въпреки че тя определено страда от липса на чувство за хумор. Мисля обаче, че тя не би имала нищо против да си има такова чувство — просто не й е съвсем ясно каква точно е целта на вицовете и майтапите.

— Здравей, Елиз! — възкликвам изненадано. — Имаме ли уговорена среща за днес? Мислех, че днес ти е денят на заминаването.

— Заминаването ми е утре. Но преди да отлетя, ми се искаше да ти купя сватбен подарък.

— Боже! Няма нужда да го правиш! — изписквам, но вътрешно съм много доволна.

— Просто исках да ми кажеш къде си регистрирана.

— Къде съм регистрирана ли? О, имаш предвид списъка с подаръците за сватбата! В интерес на истината, още не сме правили такъв!

— Не сте правили ли?! — смръщва се Елиз. — Тогава как да ти купя подарък?!

— Ами… хммм… би могла просто… просто да купиш нещо. Може би.

— Без списък?! — вторачва се неразбиращо в мен Елиз. — Но какво да ти взема?

— Нямам представа! Нещо, което ти харесва на теб! — изсмивам се деликатно. — Може би… тостер?

— Добре, тостер — кимва Елиз и започва да рови в чантата си за листче хартия, за да си запише. — Какъв модел да бъде?

— Нямам никаква представа! Просто това беше първото, което ми хрумна! Виж какво, Елиз, просто… не знам. Защо не ми купиш нещо от Хонконг?

— И там ли смяташ да се регистрираш? — застава нащрек Елиз. — В кой магазин?

— Не, не! Просто исках да кажа… — Въздъхвам. — Окей, виж какво. Когато се регистрираме, ще те уведомя за подробностите. Вероятно ще можеш да го направиш и по интернет.

— Добре. Щом казваш. — Елиз връща листчето обратно в чантата си и ме поглежда укорително. — Но наистина трябва да си направиш такъв списък! Много хора ще искат да ти купят сватбени подаръци!

— Съжалявам — отвръщам аз. — Както и да е. Пожелавам ти незабравимо прекарване в Хонконг!

— Благодаря! — Елиз се поколебава за миг, после се приближава до мен и непохватно ме потупва по бузата. — Чао, Беки! Благодаря ти за помощта!

Когато тя си тръгва, аз сядам отново на столаа си и си поглеждам бележките, опитвайки се да се концентрирам.

Обаче не мога да мисля за всичко онова, което ми каза Елиз.

Ами ако е права? Ами ако действително има цели купища хора, които се блъскат да ни купят подаръци, а не са в състояние да го направят?!

И в този момент ме пронизва неописуем страх. Ами ако накрая решат от отчаяние да се откажат?!

Вдигам телефона си и набирам на бързи обороти номера на Люк.

Докато чакам, внезапно си спомням, че оня ден му обещах да не го безпокоя по телефона за онова, което той самият нарича „сватбени дреболии“. Веднъж го задържах на телефона половин час, докато му обяснявах надълго и нашироко три различни начина на подреждане на масите, а междувременно той май е пропуснал някакво много важно обаждане от Япония.

Но това може да се приеме като изключение, нали? Все пак случаят е спешен!