Сватбата на Беки Б.

— Слушай! — започвам без предисловия, когато той вдига. — Трябва да се регистрираме! При това много бързо!

— Беки, в момента имам заседание. Въпросът не може ли да почака?

— Не! Много е важно!

Мълчание. После чувам как Люк казва на някого: „Бихте ли ме извинили за момент?“

— Добре — обръща се към мен. — Започни отначало. Какъв точно е проблемът?

— Проблемът е в това, че хората се опитват да ни купят подаръци! Затова се нуждаем от списък! Ако не видят нищо, което да купят, може просто да се откажат!

— Е, нека тогава се регистрираме!

— И аз това казвам! Но откога те чакам да отделиш поне една свободна вечер…

— Знаеш, че съм много зает — отговаря той, а в гласа му се усеща отбранителна нотка. — Ясно ти е, че работата ми е такава.

Знам защо е това отбранително настроение. Защото работи по цяла нощ във връзка с някаква глупава промоция на благотворителните глупости на Елинор. И той отлично знае какво мисля по този въпрос.

— Е, но все отнякъде трябва да започнем! — изричам на глас. — Трябва да решим от какво имаме нужда!

— Моето присъствие наложително ли е?

— Естествено, че е наложително! Не ти ли пука в какви чинии ще се храним?

— Честно ли искаш да ти кажа? Не!

— Не ти пука?! — Поемам си дълбоко дъх и едва не се впускам в тирада на тема: „Щом не ти пука за нашите чинии, може би не ти пука и за нашите отношения!“

Ала точно в този момент си давам сметка, че по този начин ще мога да избера всичко, което на мен ми харесва!

— Добре тогава — отговарям на глас. — Ще го направя сама. Ще отида до „Крейт и Барел“, става ли?

— Страхотно! Така и така се чуваме, да знаеш, че се съгласих довечера да пийнем с майка ми. В шест и половина в нейния апартамент.

— Окей — казвам, но се нацупвам. — Добре, в такъв случай дотогава. Да ти се обадя ли, след като мина през „Крейт и Барел“, за да ти съобщя какво съм регистрирала?

— Беки — изрича Люк с гробовен глас, — ако още веднъж ме потърсиш в офиса с проблеми около сватбата, много е възможно такава изобщо да няма!

— Няма проблеми! Няма, обещавам! Щом не те интересува, аз мога и сама да организирам всичко, а после да си уговорим среща пред олтара. Така става ли? Това устройва ли те?

Настъпва мълчание, след което чувам смеха на Люк.

— Честен отговор ли искаш или отговор, който би събрал най-големия брой точки на въпроса „Обича ли ви наистина вашия човек?“ от тестовете на „Космополитън“, а?

— Дай ми втория тип отговор — казвам след известен размисъл аз.

— Искам да взема участие във всеки дребен детайл от нашата сватба — изрича сериозно той. — Прекрасно разбирам, че ако демонстрирам и най-малката липса на интерес във всеки един етап от организирането й, това е знак, че аз не се интересувам от теб като жена и като красива, любяща, завършена и много специална личност и че направо не те заслужавам!

— Това никак не беше лошо — принудена съм да призная неохотно аз. — А сега ми дай искрения отговор.

— Ще се видим пред олтара.

— Яба-даба-дуу! Хубаво. Но гледай да не съжаляваш, когато те облека в розов смокинг!

— Права си. Ще съжалявам. А сега трябва да приключваме. Наистина! До довечера!

— Чао!

Изключвам телефона, вземам си палтото, а после и чантата. Докато затварям ципа й, поглеждам към моя списък и отново ме завладява чувство за вина. Може би би трябвало да остана още малко сама и да поразмисля още мъничко и да се опитам да взема решение.

От друга страна обаче, независимо дали ще се оженим в Англия или Америка, все ще имаме нужда от списък за подаръци, нали? Така че в известен смисъл е много по-разумно първо да отида и да ги регистрирам, а после ще му мисля в коя държава да се оженя.

Именно.

* * *

Едва когато прекрачвам прага на „Крейт и Барел“, аз си давам сметка, че не разбирам абсолютно нищо от регистриране на подаръци. Всъщност, не разбирам нищичко от сватбени списъци. За сватбата на Том и Луси поговорих с мама и татко и после мама организира всичко, а единственият друг мой познат, който се е женил, беше Сузи — те двамата с Таркуин пък изобщо нямаха списък.

Озъртам се напосоки из магазина, като се чудя откъде да започна. Тук е светло и много просторно, тук-таме се виждат пъстри масички, подредени сякаш за вечеря, както и много витрини, пълни с бляскави чаши, рафтове с ножове и домакински съдове от неръждаема стомана.

Докато се мотая безцелно покрай пирамида от блестящи тигани, забелязвам момиче с голяма конска опашка, което обикаля и си отбелязва нещо на някаква бланка. Примъквам се до нея и се опитвам да разбера какво точно прави. Забелязвам, че бланката носи надписа „Регистрационен списък на «Крейт и Барел»“. Боже, ама тя прави точно това! Тя регистрира! Значи спокойно мога да наблюдавам какво точно прави!

— Ей! — вдига глава към мен момичето. — Знаеш ли нещо за домакинските съдове? Да знаеш случайно какво е това тук?

И тя вдига тиган, при което аз не мога да сдържа усмивката си. Ама честно! Тези манхатънски момичета не разбират от абсолютно нищо! Сигурно никога през живота си не е сготвила и едно ястие!

— Това е тиган за пържене — отвръщам любезно. — Използва се за пържене на разни неща.

— Окей. Ами това?