Таен вампир

Една малка лампичка светна в ума на Попи. Едно откритие – мистерията за Граф Дракула, обяснявайки..

-Чакай малко- каза – за това ли се нуждаете от човешка кръв?

-Една от причините- каза Джеймс-Има и още, човешката кръв също ни прави мистични неща, но запазването на живота е главната цел. Взимаме по малко и тази кръв ни дава кислород, докато нашата не я унищожи. После взимаме още малко..

Попи седна отново и каза

- Значи е това. И е природно..

-Нищо от това не е природно-каза Фил отново с отвращение

-Не е от значение какво е – каза Джеймс – не можем да седим и да си говорим на тази тема. Трябва да правим планове.

Настъпи смъртна тишина, когато Попи се усети за какъв вид планове говореше. Личеше си, когато и Фил си даде сметка.

-Все още не си в безопасност. – каза Джеймс меко, погледът ми вперен в Попи.- Ще има още една размяна на кръв и трябва да е колкото се може по- скоро. Ако не-може отново да паднеш. Но ще трябва да планираме следващата размяна внимателно.

-Защо?-каза Фил с огромното си желание да пречи.

-Поради причината, че ще ме убие – каза Попи ясно преди Джеймс да може да отговори.И когато Фил се стресна, тя продължи с благочестие – За това става дума, Фил. Не е просто една малка игра, която аз и Джеймс си играем. Трябва да сме срещу действителността и тя е, че рано или късно, ще умра скоро. И аз предпочитам да умра и да се събудя вампир, отколкото да умра и да не се събудя никога.

Имаше още тишина, по време на която Джеймс си сложи ръката върху нея.Точно тогава разбра, че Попи трепереше. Фил погледна нагоре.Попи можеше да види, че лицето му беше изпито, а очите ми тъмни.

-Близнаци сме. Така че от кога се оказа по-голямата от мен ? - каза с тих глас.

След още малко време на тишина Джеймс каза:

- Мисля, че утре вечер ще е най-правилният момент да го направим. Петък е, мислиш ли, че ще можеш да разкараш майка си и Клиф вечерта ?

Фил премигна.

-Мисля, че да. Ако Попи изглежда, че е по-добре, може да се съгласят да излязат за малко.И ако кажа, че аз ще остана със нея.

-Предумай ги, че се нуждаят от малко почивка.Не искам да са наоколо.

-Не би ли могъл да го направиш, без да се усети нищо? Също както го направи със сестрата в болницата?- попита Попи.

-Не и ако съм концентриран в теб.- каза Джеймс.-И има някои хора, които не могат да бъдат контролирани чрез ума, както твоя брат. Майка ти може да е същата.

-Много добре. Ще ги накарам да излязат.- каза Филип. Преглътна, очевидно от неудобство и опитвайки се да го скрие

– И веднъж като са вън от къщата , какво ?

Джеймс го гледаше непроницаемо.

-Тогава аз и Попи ще направим това, което трябва да направим. И след това ти и аз ще гледаме телевизия.

-Да гледаме телевизия? – повтори Фил, унесено.

- Трябва да съм тук, когато дойде докторът и хората от погребалното бюро.

Фил го гледаше тотално ужасен от мисълта за погребалното бюро. Попи също не се чувстваше много щастлива относно това. Ако не беше богатата кръв, която я успокояваше....

-Защо? – Филип изиска на Джеймс.

Джеймс поклати глава леко. Изражението му беше непроницаемо.

-Защото така. – каза - Ще разбереш по-късно.Сега само ми вярвай.

Попи реши да не настоява.

-Така че ще трябва да се помирим утре. – каза – Пред мама и Клиф. Иначе ще изглежда много странно да сте отново заедно .

- Ще бъде странно дори и да има значение какво става. – каза Фил под носа си.

– Добре, ела утре след обяд за да се сдобрим. Ще успеем да ги убедим да ни оставят сами с Попи.

- Ще е добре ако си тръгна сега – каза Джеймс, ставайки. Фил се премести, за да може да мине през вратата, но Джеймс се поколеба и погледна Попи.

-Добре ли си? – я попита тихо.

Попи му отвърна позитивно.

-Тогава, утре. – погали бузата й с пръсти. Малкият контакт накара сърцето на Попи да подскочи и прегърна

думите му в истини. Щеше да е добре.

Погледнаха се за момент , а след това Джеймс си отиде.

„Утре” – помисли си Попи, гледайки вратата затваряйки се зад него. - ” Утре ще е денят, в който ще умра”

„Или нещо такова”- Попи помисли, че не се случва на много хора да знаят точно кога ще умрат. Много хора нямаха възможност да се сбогуват така, както тя мислеше да направи.

Нямаше значение, че тя всъщност нямаше да умре. Когато една гъсеница се превръща в пеперуда, тя губи своя живот на гъсеница. Без повече да пълзи по клончетата и без повече да яде листенцата.

„Без повече институтът Пътят”-помисли си Попи – „Без повече да спя в това легло”

Тя трябваше да остави всичко назад. Семейството й, градът й. Целият си човешки живот. Започваше ново бъдеще, без дори да знаеше какво следва. Всичко, което можеше да направи, беше да вярва в Джеймс – и да вярва в собствените си качества да се приспособява.

Беше да гледа една пътека, пълна с лечение пред нея , и без да вижда докъде стига , и изчезваше в тъмнината.

„Без повече пързаляне по вълните на плажа” – помисли си. – „Без повече удари срещу бетона на обществения басейн. Без повече покупки в селището”