Таен вампир

За да се сбогува, разгледа всеки ъгъл на стаята. „Сбогом, бял гардероб. Сбогом, малка масичка,където написах стотици писма. Сбогом, легло и пердета, които ме карахте да се чувствам като арабска принцеса.

Сбогом, музика”

„Ауч! Музиката ми. И CD-тата ми. Не мога да ги оставя тук. Не мога..”

Но разбира се, че можеше. Трябваше.

Замисли се още за музиката си преди да излезе от стаята си. Поободри се от запълването на тялото й от изгубената кръв.

- Здравей, мамо !

-О, Попи, на знаех ,че си будна.

Прегърна я силно, запомняйки всяко усещане : Пода под краката й. Меката миризма на кокос ,която имаше косата на майка й. И топлината на тялото й.

- Гладна ли си скъпа? Изглеждаш много по-добре.

Попи не можеше да издържи невинния поглед на майка си, и от мисълта за храна, и се повдигаше. Впи се отново в рамото на майка си.

- Изчакай малко – каза тя.

Откри, че след всичко нямаше да може да й каже сбогом. Не можеше да се оправи с целия си живот в само един обед. Дори и да имаше привилегията да знае кога ще умре, пак щеше да го направи като всички други – нямаше да е подготвена.

- Само запомни, че те обичам. – прошепна на майка си в ухото, със сълзи в очите си .

Остави на майка си да я отведе отново в леглото. Останалата част от деня прекара, обаждайки се по телефона. Опитвайки се да научи нещо от живота преди да се свърши, от приятелите си. Опитвайки се да го оцени, бързо, преди да го напусне.

-Елайн, липсваш ми. – каза по телефона, взирайки се в светлината на слънцето, което грееше през прозореца и.

- Разкажи ми, Брейди. Как е?

- Лаура, Благодаря, за цветята!

- Попи, добре ли си? – питаха всички – Кога ще можем да те видим отново?

Попи не можеше да отговори. Искаше й се да може да се обади и на баща си, но никой не знаеше къде е той.

Също искаше да прочете „Нашия Град” когато трябваше да го направи, вместо да чете бележките на Клиф как да се правят шеги. Всичко, което можеше да запомни, е, че беше момиче, което щеше да умре, и имаше цял ден, за да оцени живота. Може би щеше да й помогне да изясни чувствата си ,но вече беше твърде късно. Беше загубила много неща от института, осъзна Попи. Използваше мозъка си, за да се смее на учителите –а това не беше особено интелигентно.

Откри че има нов вид уважение към Фил , който използваше интелигентността си, за да научи нови неша.

Може ли брат й не беше толкова блуждаещо загубен, след всичко. Може би – О, Боже – той беше прав за всичко.

„Толкова ли се променям” –помисли си Попи и се изуми.

Дали беше новата кръв в нея или просто ракът. А може би беше част от нея, не знаеше. Но тя се променяше.

Прозвуча скърцането на вратата. Попи знаеше кой е без да се нуждае да стане и да провери. Можеше да усети, Джеймс.

„Театърът започва” – помисли си Попи. Погледна часовника си. Невероятно. Беше 4:00 след обяд.

Сякаш времето прелетя. Буквално.

-Не се плаши. Все още ти остават часове – каза сама на себе си и отново взе слушалката. Но изглеждаше, че бяха минали само няколко секунди, когато майка и се появи на вратата.

-Скъпа, Фил казва че трябва да излезем. А, и Джеймс дойде, но му казах, че едва ли ще искаш да го видиш .. не искам да те оставям сама през нощта. – майка й беше странно развълнувана.

- Не, ще се радвам да видя Джеймс, сериозно. И мисля, че трябва да си вземете малко почивка. Сериозно.

- Хубаво. Радвам, се че сте се сдобрили. Но не знам дали...

Още малко трябваше да я убеждава, че е добре и че и остават седмици , дори и месеци живот. Че няма повод да остава петък вечер в къщи.

Но накрая майката на Попи я целуна и прие. Сега само оставаше да се сбогува с Клиф. Попи го извика и най-накрая му прости за баща си.

„Даде най-доброто от себе си” – си помисли тя, докато го гледаше изпод вежди и с малка усмивка – „И ще се грижиш добре за мама, така че ти прощавам. Добър си, наистина”

И тогава Клиф и майка й тръгнаха и това беше последният път, последният път, в който й казваха „ДОВИЖДАНЕ”. Попи извика имената им и двамата се обърнаха и се усмихнаха.

Когато си тръгнаха, Фил и Джеймс отидоха до стаята на Попи. Попи гледаше Джеймс. Сивите му очи бяха мрачни , без да показват чувствата му.

-Сега? – каза тя и гласът й леко трепна.

-Сега.

Глава десета

- Нещата трябва да се направят добре – каза Попи – Нещата трябва да са добре. Отиди за свещите, Фил.

Фил сякаш извика

-Свещи?

- Всички, които можеш да намериш. И възглавници. Нуждаем се от много възглавници. – коленичи пред музиката си и започна да изучава планината от CD-та. Фил я погледна за кратко и тръгна.

- „Структура от тишина”... не. Прекалено повтарящо се. – каза Попи докато претърсваше купчината. –

Дълбока гора..не. Прекалено хипер. Нуждая се от нещо за фон.

- Как ти се струва това? – Джеймс хвана един диск и Попи го погледна. Музика, за да изчезне с нея.

Разбира се. Беше перфектно. Попи взе диска и откри че Джеймс я гледаше. По-принцип ставаше въпрос за музика за фон като „Боклук от ново поколение”

-Разбираш го – каза спокойно.

- Да, но ти няма да умреш Попи. Не подготвяш слой от смърт.