Таен вампир

Чувстваше се... свободна.

„Замайвам се” – помисли си. Можеше да усети как припадаше в ръцете на Джеймс. Свивайки се като едно цвете.

„Взе достатъчно” – каза Джеймс през телепатичната им връзка. Животинската топлина на устните му върху шията й я накара да се възвърне.

-Сега е твой ред.

Този път не си преряза китката. Свали си тениската и с един бърз и импулсивен жест си направи разрез с нокътя върху шията си.

„Ох” – помисли си Попи. Бавно, почти покланяйки се, се наклони напред. Ръката на Джеймс поддържаше главата и. Попи се обгърна в прегръдката му, чувствайки голата му кожа през фланелената си риза.

Така беше по-добре. Но Джеймс беше прав, беше последният път. Тя и Джеймс никога повече нямаше да разменят кръв.

„Мога да приема това” – помисли си Попи, но не можеше да се концентрира повече време. Този път, на изчистване на мислите й, токсичната кръв на вампира я объркваше повече. Правейки я да се чувства тежка и спяща.

„Джеймс?”

„Добре си. Започва промяната”

Тежка, спяща, гореща. Влечена от вълните на соленото море.

Почти можеше да усети как кръвта на вампира циркулираше по вените й, завоевавайки всичко. Беше древна кръв, примитивна. Променяше я в нещо старо, нещо което съществуваше от началото на света.

Нещо примитивно и основно.

Всяка клетка от тялото й ,променяйки се...

„Попи, можеш ли да ме чуеш?” – Джеймс й прошепваше нежно. Попи беше толкова концентрирана в това, което чувстваше, че не си беше дала сметка, че вече не пиеше.

Джеймс я разтърсваше.

- Попи.

Беше голямо усилие да отвори очите си.

-Добре съм.. Само изморена.

Ръцете му я обгръщаха, след това я положи леко върху възглавниците.

-Можеш да си починеш сега. Ще викна Фил. – каза, но преди да си отиде, я целуна по челото.

„Първата ми целувка” – помисли си Попи, затваряйки очи отново. И съм замаяна. Перфектно.

Чувстваше леглото да се мести, отвори очи, за да види Фил. Той изглеждаше много нервен, седейки предпазливо, гледайки я.

-Какво става сега? – попита.

Попи каза:

-Изморена съм.

Нямаше болка. Само чувството, че си отиваше. Чувстваше тялото си горещо и тежко, сякаш беше обгърната от тежък облак.

- Фил? Забравих да ти го кажа - Благодаря. Че ми помогна. И за всичко. Ти си много добър брат, Фил.

-Не трябва да казваш това сега – каза Фил напрегнато – можеш да го кажеш после. Ще съм тук и след това. Знаеш го.

„Но може би не” – помисли си Попи с усърдие. И никога не беше приемал, че това е единствената алтернатива да продължи да живее.

Беше се борила. Нали? Поне беше опитала.

- Да, направи го – каза Фил, с напрегнатия глас. Попи си даде сметка, че го беше казала на глас – Винаги си била борбена. Много неща научих от теб.

Смешното беше, че тя беше запомнила много от него, дори и в последните двадесет и четири часа. Искаше да му го каже, но имаше толкова много за казване, а тя беше толкова уморена. Езикът й беше тежък, тялото й беше слабо и изнемощяло.

-Само ми поддържай ръката – каза и можеше да види, че гласът й беше не по- силен от дихание. Фил подпря едната й ръка, а Джеймс другата

Това беше добре. Това беше начинът да го направят, с купчината от възглавници и до нея Фил и Джеймс, подпирайки ръцете й, поддържайки я сигурна и стабилна.

Една от свещите миришеше на ванилия, един топъл и сладък мирис. Един мирис, който й напомняше на детенце. На питка и почивка. Да, на това беше. Само на една почивка в градината от детството й със светлината, която преминаваше през прозорците и Джеймс, обърнат с гръб заедно с нея.

Толкова сигурна, толкова открита.

-О, Попи – Фил прошепна.

Джеймс каза:

-Правиш го добре момче. Всичко е добре.

Беше това, от което Попи се нуждаеше да чуе. Остави се да се носи по музиката и беше като да се остави да спи, без страх. Беше като една капка вода, падайки в безкрайния океан.

В последния момент си помисли „ Не съм готова” , но тогава знаеше отговора на това. Никой не беше готов.

Но тогава беше глупава – беше забравила най-важното. Не беше казала на Джеймс, че го обича. Дори когато той й го каза на нея.

Опита се да събере достатъчно въздух да му го каже. Но беше твърде късно.

Външният свят си беше отишъл и не можеше да чувства тялото си. Носеше се по вълните на тъмнината и на музиката, само й оставаше да заспи.

-Спи – каза Джеймс, накланяйки се към Попи – Не се събуждай докато те извикам. Само спи.

Всеки мускул на Фил беше напрегнат.Попи изглеждаше толкова спокойна – бледа с косата си, която покриваше възглавниците , и с черните си затворени мигли. С леко отворените си устни, докато дишаше слабо. Приличаше на порцеланова кукла. Но колкото по- спокойна изглеждаше , толкова повече ужасен бе Фил.

„ Мога” – каза си сам - Трябва да мога.

Попи подскочи с малко изправяне и след малко се местеше. Гърдите й се повдигаха, един път, два. Стисна ръката на Фил и очите й се отвориха – но не изглеждаше да вижда нещо. Само изглеждаше уплашена.

- Поп! – Фил я подпря. Беше прекалено чуплива и малка – Попи!

Трусовете се спряха. За един момент Попи беше изненадана от въздуха, след това очите й се затвориха и пак падна върху възглавниците. Ръката й беше твърда, Фил изгуби целия си самоконтрол.