Теодор Буун - Момчето адвокат

Господин Нанс възвърна спокойния си тон и премина към застрахователната полица. Заяви, че Пийт Дъфи наистина е направил застраховка живот на жена си, която му гарантира един милион долара след смъртта й. Но освен това съществуваше и друга застрахователна полица - на негово име. В нея Майра Дъфи фигурираше като получател на парите. Двамата просто се бяха подсигурили с двойни застрахователни полици, подобно на повечето семейства. Адвокатът обеща да докаже пред заседателите, че бизнесът на клиента му далеч не е вървял толкова зле, колкото бе описал прокурорът. Той призна, че господин и госпожа Дъфи се борили да спасят брака си и се разделяли повече от веднъж, без да подават молба за развод. Всъщност те били твърдо решени да изгладят отношенията си.

Господин Маунт седеше на втория ред на балкона, зад своите ученици. Беше избрал внимателно мястото си, за да може да наблюдава момчетата. Те бяха погълнати от встъпителните речи. Както се очакваше, Тео изглеждаше най-заингригуван от всички. Приятелите му вероятно биха предпочели да присъстват на баскетболен мач, но Тео Буун се намираше точно там, където искаше да бъде.

След като адвокатът на защитата приключи с изложението си, съдия Гантри обяви обедна почивка.

6.

Момчетата и господин Маунт пресякоха Мейн Стрийт и се насочиха на изток към реката. Учителят вървеше на няколко метра зад децата и се забавляваше, докато слушаше оживените им спорове. Те използваха думи и изрази, които току-що бяха чули в съдебната зала.

- Оттук - упъти ги той.

Групата сви в една тясна пряка и влезе в „Папис Дели“-закусвалня, известна с вкусните си сандвичи с пушена шунка и лучени кръгчета. Часът беше дванайсет без десет и все още нямаше много хора. Те поръчаха набързо, след което заеха места около дългата маса до прозореца.

- Кой ви хареса повече? Прокурорът или адвокатът? - поинтересува се господин Маунт.

Поне десет момчета отговориха едновременно. Мненията се разделяха поравно между Джак Хоугън и Клифърд Нанс. Господин Маунт ги попита на кого от двамата биха се доверили и кой според тях е направил по-добро впечатление на заседателите.

Скоро им сервираха храната и разговорът замря.

- Нека гласуваме - предложи господин Маунт. -Всеки трябва да участва и да изрази мнение. Вдигнете ръка, ако мислите, че Пийт Дъфи е виновен.

Той преброи десет гласа.

- Добре. Кой смята, че е невинен?

Петима вдигнаха ръце.

- Тео, вече споменах, че трябва да гласуваш.

- Съжалявам. Мисля, че е виновен, но не виждам как прокурорът ще го докаже. Може би разполага единствено с мотив за престъплението.

- „Може би“? - попита господин Маунт. - Адвокатът многократно наблегна на тази дума. Неговият подход ми се стори доста ефективен.

- Съгласен съм с Тео - намеси се Арън. - Изглежда, господин Дъфи наистина е виновен, но прокурорът дори не е в състояние да докаже, че подсъдимият е бил на местопрестъплението. Това е проблем, нали?

- И то доста голям - отвърна господин Маунт.

- А откраднатите бижута, часовници и оръжия? -попита Едуард. - Намерили ли са вещите? Никой от двамата не го спомена.

- Не знам. Встъпителните речи обикновено са кратки.

- На мен ми се сториха доста дълги.

- Ще разберем, щом призоват свидетелите-добави Тео.

- Кой е първият? - попита Чейс.

- Не съм виждал списъка - обясни господин Маунт. -Но по принцип се започва с местопрестъплението. Вероятно ще повикат някой от разследващите полицаи.

- Страхотно.

- До колко часа ще останем днес, господин Маунт?

- Трябва да се върнем в училище в три и половина.

- А докога ще продължи заседанието?

- Съдия Гантри работи много - отговори Тео. - Поне до пет.

- Може ли да отидем и утре, господин Маунт?

- Опасявам се, че не. Получихме разрешение само за днес. Все пак имате и други часове. Макар да не са толкова интересни, колкото моя, но това е личното ми мнение.

Изведнъж закусвалнята се напълни и отвън се изви опашка. Господин Маунт подкани учениците да привършват. Собственикът Папи обикновено се караше на клиентите, които оставаха твърде дълго на масите.

Момчетата тръгнаха по Мейн Стрийт и се сляха с тълпите хора, излезли в почивка. До един фонтан обядваха облечени в тъмни костюми мъже и се наслаждаваха на слънчевите лъчи. Възрастният пътен полицай господин Пийкок регулираше движението със старата си свирка и жълти ръкавици. Опитваше се да предотврати евентуални катастрофи, въпреки че невинаги му се удаваше. В следващия миг няколко мъже с тъмни костюми излязоха от съседната сграда и също тръгнаха към съда. Господин Маунт прошепна:

- Вижте, господа, Пийт Дъфи и неговите адвокати.

Момчетата забавиха ход. Пийт Дъфи се обърна и ги погледна, но на Тео му се стори, че изобщо не ги вижда. Едва ли му е до нас, каза си наум той.

Виновен. Тео не искаше да повярва, преди да изслуша показанията на свидетелите. А и определено харесваше презумпцията за невинност.

Учениците се разбързаха, за да могат да наблюдават отблизо господин Дъфи и неговите защитници. Дочуха как Клифърд Нанс се смее, докато разказва някаква история.