Тъгата на сукубата

Накрая Уорън изведе Сет навън — нещо, което писателят изглежда прие с огромно нежелание, а аз останах сама и се почувствах изоставена. Щях да съм доволна да чуя какво още щеше да разкаже Сет за влиянието на писането върху неговия живот. Щях да съм доволна дори да ме излъже. Но нищо от това нямаше да се случи. Е, Вселената е несправедлива.

Все пак съдбата явно бе благоразположена към мен. Около четири часа се появи Тами — червенокосото момиче от „Кристъл Старц“, за да реши моя проблем с персонала. Както се очакваше, доведе и приятелката си. След бързо интервю се почувствах доволна от компетентността им. Наех ги веднага и ми стана приятно, че една от задачите от списъка ми отпадна.

Когато по-късно книжарницата най-после бе затворена, недоспиването вече жестоко ме тормозеше. Не бях в настроение да водя уроци по танци. Тъй като трябваше да се преоблека, затворих вратата на офиса и преобразих облеклото си за втори път този ден. Както винаги се почувствах, сякаш мамя. За танците избрах рокля без ръкави, с плътно прилепнала горна част и надиплена пола — идеална за завъртания.

Надявах се роклята в преливащи се нюанси на прасковено и оранжево да повиши настроението ми. Надявах се също никой да не е забелязал, че тази сутрин не си бях донесла дрехи за преобличане.

Точно когато на вратата ми отново се почука, от високо разположените високоговорители прозвуча гласът на една от касиерките със съобщението, че книжарницата скоро ще затвори. Извиках „влез“, чудейки се дали не е пак Сет, но този път се появи Коди.

— Здрасти — каза с пресилена усмивка той, — готова ли си?

Преди година бях научила Коди да танцува суинг и той го усвои забележително добре, което донякъде вероятно се дължеше на вампирските му рефлекси. Резултатът беше, че противно на неговата преценка, го бях вербувала за учител партньор в тези импровизирани уроци за персонала. Той твърдеше, че не е добър, но в двата досегашни урока се справяше забележително добре.

— Какво, за танците ли? Няма проблеми.

Огледах се, за да се уверя, че сме сами:

— Да се е случило още нещо странно?

Коди поклати глава и русата му коса се развя като лъвска грива:

— Не, съвсем спокойно е. Може би аз съм преувеличил.

— По-добре е да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш — посъветвах го, чувствайки се като баба, ръсеща клишета. — Какво ще правиш после?

— С Питър ще се срещнем в един бар в центъра. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Разбира се.

Щяхме да сме по-сигурни, ако сме заедно. Вратата се отвори и Сет подаде глава:

— Здравей, аз… о, съжалявам — заекна той, забелязвайки Коди. — Не исках да ви прекъсвам.

— Не, не — казах, поканвайки го с жест вътре, — просто си говорехме.

Хвърлих любопитен поглед към Сет:

— Защо още си тук? За урока ли остана?

— Да, така е, Уорън ме покани… но не мисля, че ще танцувам. Ако е възможно.

— Няма да танцуваш? Тогава какво ще правиш? Ще гледаш? — попитах аз. — Все едно си воайор, или нещо подобно?

Сет ме изгледа замислено и в един кратък миг за първи път ми се видя като младия мъж, описал комичните си наблюдения за агентките на недвижими имоти и за бившите си приятелки; като мъжа, с когото веднъж бях флиртувала непохватно.

— Не съм чак толкова отчаян, но ще е по-сигурно, ако не танцувам. Поне за тези около мен.

— И аз говорех така, преди да опитам — отбеляза Коди, потупвайки ме по рамото. — Само почакайте да попаднете в способните ръце на Джорджина и никога вече няма да бъдете същият.

Преди който и да е от нас да смели този двусмислен коментар, зад Сет се появи Дъг, облечен повече като член на гръндж група, отколкото като помощник-управител.

— Хайде, няма ли да започваме? Върнах се специално за урока, Кинкейд. По-добре да ме убедиш, че си е струвало. Здравей, Коди.

— Здравей, Дъг.

— Здравей, Сет.

— Здравей, Дъг.

Простенах:

— Добре, да започваме.

Всички тръгнахме към кафенето, където масите бяха разместени, за да се отвори място. По пътя представих Коди на Сет. Те си стиснаха ръцете и младият вампир многозначително ме погледна, щом се досети кой трябва да е Сет.

— Сигурен ли си, че няма да танцуваш? — попитах писателя, все още озадачена от упорството му.

— Да. Просто не съм в настроение.

— Е, след гадния ден, който имах, аз също не съм в настроение да ръководя купона, но всички се справяме. Нали разбираш, слагаме си „щастливото лице“ и започваме.

Сет ме погледна така, сякаш не ме беше разбрал, и само смутено ми се усмихна. Секунда по-късно усмивката му угасна:

— Каза, че си получили имейла… той… ти…

— Всичко е наред, забрави. — Странните му социални навици може и да не се сработваха с моите, но ми беше непоносимо да виждам, че все още се тревожи за снощи. — Честно.

Потупах го по ръката, отправих му усмивката на Елена от Троя и насочих вниманието си към горния етаж.