Тъгата на сукубата

По-голямата част от персонала, който днес беше работил, обикаляше наоколо заедно с няколкото души като Дъг, които сега бяха дошли. Сред тях чакаха Уорън и съпругата му, а също и Роман. Щом ме видя, той се приближи с усмивка, а аз усетих, че ме обхваща лека вълна на желание, която нямаше нищо общо с глада ми на сукуба. Както винаги изглеждаше добре, носеше свободни черни панталони и патешко жълта риза, която проблясваше като очите му.

— Групова среща?

— За моя сигурност. Винаги съм смятала, че е добре да имам под ръка дузина компаньони.

— С тази рокля ще ти трябват повече от дузина — предупреди ме той с тих глас, а очите му ме изпиваха от главата до петите.

Изчервих се и се отдалечих на няколко крачки от него:

— Ще се наложи да изчакаш реда си като всички останали.

Отдръпвайки се от него случайно срещнах погледа на Сет.

Явно, той беше чул краткия разговор. Лицето ми стана още по-червено и аз се измъкнах от двамата към центъра на помещението с Коди под ръка.

Сложих си „щастливото лице“, изключих от съзнанието си тежкия ден и се ухилих на колегите си, които ни наобиколиха с насърчения и радостни възгласи.

— Е, банда, да започваме. Дъг бърза и иска да свършим колкото е възможно по-скоро. Ясно ми е, че това е напълно обичайно за него в много отношения — особено романтичните.

Това предизвика подсвирквания откъм тълпата, както и нецензурен жест от страна на Дъг.

Представих отново Коди, който, за разлика от мен се чувстваше неудобно от толкова внимание, и започнах да разпределям групата. Както обикновено, имаше повече жени, отколкото мъже, и всичките с разнородни умения. Разпределих двойките, като специално сложих по-умелите жени с други жени, за да съм сигурна, че могат да изпълнят мъжката част от упражненията и по-късно без усилия да наваксат. Нямах такова доверие към всекиго; някои все още се затрудняваха да следват ритъма. Затова започнах урока с преговор от миналия път, включих музиката и накарах всички да упражнят основните стъпки. С Коди наблюдавахме и помагахме с кратки коментари и напътствия. Напрежението ми от дългия ден полека спадна, докато работех с хората. Обичах суинга, влюбих се в него още когато се появи за първи път в началото на Двайсетте и бях въодушевена от връщането му на мода напоследък. Знаех, че отново ще излезе от мода, и поради това исках да предам знанията си на другите.

Тъй като не знаех какъв танцьор е Роман, го разпределих с Пейдж — доста добра танцьорка. След като ги наблюдавах около минута, поклатих глава и се приближих.

— Ти си мошеник — скастрих го. — Правеше се на нервен заради танците, а всъщност си професионалист.

— Танцувал съм няколко пъти — скромно призна той, като я завъртя по начин, който още не им бях показвала.

— Стига, разделям ви. Уменията ви са необходими другаде.

— О, хайде — примоли се Пейдж, — нека да го задържа. Време е тук да се появи мъж, който знае какво прави.

Роман ме изгледа:

— Тя го каза, не аз.

Завъртях очи и им избрах нови партньори. Останах доволна от уменията на групата като цяло и бях убедена, че няма да се подобрят повече. Затова реших да продължим нататък и с Коди показахме движенията на краката в линдихопа. Не беше изненадващо, че скоро настана хаос. По-добрите в групата веднага схванаха движенията; тези, които преди се бяха старали, продължиха да се стараят, а другите, които се бяха справили добре само с основните стъпки, сега съвсем се объркаха.

С Коди се движехме сред танцьорите, контролирахме и поправяхме, предлагахме мъдри съвети:

— Увеличи напрежението в китката, Бет, но не прекалено, за да не се нараниш.

— Проклятие, брой! Брой! Ритъмът си е същият.

— Следи партньорката си… не я изпускай от поглед.

Ролята ми на учителка ме изтощаваше, но я обичах. Кого ли го беше грижа за ловците на вампири и вечната битка между доброто и злото?

Видях Сет да седи отстрани, точно както се бе зарекъл.

— Хей, воайоре, все още ли искаш само да гледаш? — казах, развълнувана и останала без дъх от тичането из импровизирания дансинг.

Той поклати глава и докато ме наблюдаваше, на устните му заигра лека усмивка:

— Има много за гледане.

Той стана от стола си, някак интимно се наведе напред и аз потръпнах, когато вдигна презрамката на роклята, която се беше плъзнала надолу от рамото ми.

— Ето — каза той, — идеално.

От докосването му кожата ми настръхна, пръстите му бяха топли и нежни. За секунда на лицето му се изписа изражение, което не бях виждала преди. То го направи да изглежда по-малко като разсеяния писател, когото познавах, и повече като… мъж. Възхитен. Внимателен. Може би дори хищен. Изражението изчезна толкова бързо, колкото бе дошло, но аз все още се чувствах объркана.

— Дръж под око тази презрамка — кротко ме предупреди Сет. — Трябва да го накараш да поработи за нея.

Сет леко кимна към танцьорите и проследявайки движението му, видях Роман, който въвеждаше в сложните стъпки една от сервитьорките. За момент се възхитих на грациозните движения на Роман, преди отново да се обърна към Сет:

— Не е трудно. Мога да те науча — и протегнах ръка.