Тъгата на сукубата

Глава 11

Болниците са зловещи места — студени и стерилни. Истинско напомняне за крехката природа на тленното. От мисълта, че Хю се намира тук, ми се гадеше, но доколкото можах, потиснах това чувство, бързайки през болничните коридори към стаята, която Саманта ми беше казала.

Когато стигнах, открих Хю в едно легло, облечен в нощница, насинен и превързан. Край леглото му седеше руса жена и държеше ръката му. Щом нахлух в стаята, тя изненадано се обърна.

— Джорджина — каза Хю и немощно се усмихна, — много любезно, че се отби.

Русата жена — предположих, че е Саманта, стеснително ме огледа. Беше стройна, с очи на кошута и когато стисна още по-силно ръката на Хю, разбрах, че сигурно е двайсетгодишната му колежка. Неестествено големите й гърди го потвърждаваха.

— Всичко е наред — каза й успокоително той. — Това е приятелката ми Джорджина. Джорджина, Саманта.

— Здравей — рекох и й подадох ръка.

Тя я пое. Нейната беше студена и осъзнах, че нервността й е не толкова от запознанството й с мен, колкото заради случилото се с Хю. Беше трогателно.

— Захарче, би ли ни извинила за малко? Би могла да си вземеш от кафенето нещо за пиене.

Той й говореше мило и нежно, с тон, какъвто рядко използваше към нас през нощите ни в кръчмата.

Саманта разтревожено се обърна към Хю:

— Не искам да те оставям сам.

— Няма да бъда сам. С Джорджина трябва да поговорим. Освен това тя има черен колан по карате. Нищо не може да ми се случи.

Направих гримаса иззад нея, когато тя отбеляза:

— Надявам се всичко да е наред… Можеш да ми звъннеш на мобилния, нали? Ще дойда веднага.

— Разбира се — обеща той и целуна ръката й.

— Ще ми липсваш.

— Ти на мен още повече.

Тя стана, хвърли ми още един несигурен поглед и излезе. За момент я погледнах как се отдалечава, преди да заема стола й до леглото на Хю.

— Много сладко. Чак ми се отварят кариеси.

— Не е необходимо да бъдеш злъчна само защото не можеш да създадеш нормална връзка със смъртен.

Това подмятане ме нарани много повече отколкото би трябвало — Роман още не ми излизаше от ума.

— Освен това — продължи той — тя е разстроена от случилото се днес.

— Да, представям си. Исусе! Нека те погледна.

Огледах раните му в най-големи подробности. Изпод превръзките се показаха шевове, тук-там бяха разцъфтели лилави петна от натъртване.

— Можеше да е по-зле.

— Така ли? — попитах иронично. — Никога не съм виждала някой смъртен с толкова тежки рани.

— Разбира се. Първо, трябваше да съм мъртъв, но не съм. Второ, оздравявам точно както и ти. Трябваше да ме видиш този следобед, като ме докараха. Номерът е да се измъкна оттук, преди някой да е забелязал колко бързо се възстановявам.

— Джером знае ли?

— Разбира се. Обадих му се, но той вече го беше усетил. Очаквам да се появи всеки момент. Той ли ти се обади?

— Не точно — признах аз, колебаейки се дали да спомена за бележката. — Какво стана? Къде те нападнаха?

— Не помня много подробности. — Хю леко повдигна рамене, но се оказа трудно да се направи това движение в легнало положение. Предположих, че вече е разказвал тази история и на други. — Спрях за кафе. Бях сам на паркинга и докато се връщах към колата, този… човек, предполагам, изскочи отнякъде и ме нападна. Без предупреждение.

— Предполагаш?

Той се намръщи:

— Дори не го видях, но съм сигурен, че беше едър. И силен — наистина силен. Много по-силен отколкото бих допуснал.

Самият Хю също не беше от слабите. Вярно, работата му не изискваше физическо натоварване, нито пък тренираше, но имаше едро телосложение и достатъчно телесна маса.

— А той защо спря? — попитах аз. — Видя ли ви някой?

— Не, не разбрах защо ме остави. Около минута здрав бой и блъскане, и после си тръгна. Минаха петнайсет минути, преди някой да се появи и да ми помогне.

— Продължаваш да казваш „той“. Мислиш, че е мъж?

Хю отново се опита да вдигне рамене:

— Наистина не знам. Просто така ми се стори. Би могло да е и някоя гореща блондинка.

— Така ли? Трябва ли да разпитам Саманта?

— Според Джером не трябва да разпитваш никого. Говори ли с Ерик?

— Да… ще провери някои неща заради мен. Освен това потвърди, че ловците на вампири не могат да убият теб или мен, нито пък някога е чувал някой да може.

Хю се замисли.

— Този не ме уби.

— Мислиш ли, че се е опитвал?

— Със сигурност се опитваше да направи нещо. Изглежда, че ако можеше да ме убие, щеше да го направи.

— Но не е успял — разнесе се глас зад мен, — защото, както вече казах, ловците на вампири могат само да ви създадат неприятности, но не и да ви убият.

Обърнах се, слисана да чуя гласа на Джером. Още повече ме изненада, че Картър е с него.

— Остави Джером да се прави на адвокат на дявола — пошегува се ангелът.

— Какво правиш тук, Джорджина? — ледено попита демонът.

Отне ми секунда, докато заговоря:

— Как… как го направи?

Картър, както винаги, беше облечен като клошар. Докато Дъг и Брус приличаха на членове на гръндж банда, ангелът изглеждаше, сякаш бандата го е изритала. Той ми се усмихна накриво:

— Кое? Че сътворих остроумен майтап, отнасящ се до демоничния статус на Джером? Истината е, че винаги имам няколко готови такива и…