Тъгата на сукубата

— Джорджина — каза накрая, — противно на предположението ти, това не е просто добре изпипан опит да те дразним. Моля те, спри да вървиш срещу мен. Каквото и да правим, имаме причина за това. Взимаме твоите интереси наистина присърце.

Злобната ми природа искаше да попита дали демоните имат сърца, но нещо друго ме порази като по-притеснително.

— Защо каза „ние“? Допускам, че имаш предвид него — кимнах към Картър. — Какво би могло да съюзи демон и ангел, и да ги накара да дебнат наоколо, криейки своето присъствие? Уплашени ли сте от нещо, момчета?

— Да дебнем? — Картър звучеше добродушно възмутено.

— Моля те, Джорджина — подхвана Джером, а търпението му явно бе на привършване, — най-добре се откажи сама. Ако наистина искаш да направиш нещо полезно, избягвай опасните ситуации, както те бях посъветвал преди. Не мога да те накарам да стоиш в сигурна компания, но ако продължаваш да създаваш неприятности, ще намеря подходящо място, където да те прибера, докато всичко това приключи. Тук не става въпрос за нечия „страна“ и само се подлагаш на риска да затънеш в нещо, от което нямаш и понятие.

Неволно стиснах ръката на Хю за подкрепа. Не ми се мислеше що за „подходящо място“ имаше предвид Джером.

— Разбрахме ли се? — меко попита демонът.

Кимнах.

— Добре. Най-много ще ми помогнеш, ако се пазиш. Сега ме тревожат много неща и без да добавям теб в списъка.

Отново кимнах, изгубила ума и дума. Малкото му представление временно бе оказало нужния ефект да ме обуздае, макар някаква заядлива част от мен да знаеше, че щом изляза оттук, няма да мога „да се откажа сама“. Най-добре беше да запазя това за себе си.

— Това е всичко, Джорджи — добави Джером. Долових, че въпросът е приключен.

— Ще те изпратя — предложи Картър.

— Не, благодаря.

Ангелът обаче ме последва.

— Е, как върви със Сет Мортенсен?

— Добре.

— Просто добре?

— Просто добре.

— Чух, че сега живее тук и прекарва много от времето си в „Емералд Сити“.

— Къде си го чул? — подозрително го изгледах.

Той само се изхили:

— Е? Разкажи ми за това.

— Няма нищо за разказване — троснах се, чудейки се защо въобще го обсъждаме. — Говорих с него няколко пъти, разведох го наоколо. На практика не се сближихме. Не можем да общуваме.

— Защо? — поиска да разбере Картър.

— Той е интроверт. Не говори много, само гледа. Освен това не искам да го насърчавам.

— Така подсилваш мълчанието му.

Вдигнах рамене и натиснах бутона на асансьора.

— Мисля, че знам една книга, която може да ти помогне. Ще я изровя и ще ти я дам назаем.

— Не, благодаря.

— Не я отхвърляй. Ще подобри уменията ти за общуване със Сет. Показаха я в едно токшоу.

— Ти не чуваш ли? Не искам да подобрявам нещата.

— А — мъдро каза Картър, — не си падаш по интроверти.

— Не е това причината. Нямам проблем с интровертите.

— Тогава защо не харесваш Сет?

— Харесвам го! Проклятие, престани!

Ангелът закачливо ми се усмихна:

— Да се чувстваш по този начин е в реда на нещата. Имам предвид, миналото ти очевидно показва, че си падаш по претенциозни и привлекателни мъже.

— Какво означава това? — веднага си помислих за увлечението си по Роман.

Очите на Картър палаво проблеснаха. Бяхме на изхода на болницата.

— Не зная. Ти ще ми кажеш, Лета.

Вече почти бях излязла, но коментарът му ме накара рязко да се обърна. Завъртях се толкова бързо, че косата ми изсвистя и ме удари през лицето.

— Откъде знаеш това име?

— Имам си източници.

Страховито и неясно чувство изригна в гърдите ми; усещане, което не можех докрай да определя. Беше някъде между омразата и отчаянието, но без в действителност да се покрива с някое от двете. То растеше и се нажежаваше все повече, предизвиквайки у мен желание да закрещя срещу Картър и самодоволния, разбиращ израз на лицето му. Исках да заблъскам ангела с юмруци или да се преобразя в нещо ужасяващо. Не знаех откъде е научил това име, но то събуди в мен някакво спящо чудовище, което бях спотаила дълбоко в себе си.

Той продължи хладно да ме наблюдава, без съмнение четейки мислите ми.

Бавно осъзнах къде се намирам. Смразяващите коридори. Разтревожените посетители. Забързаният персонал. Успокоих дишането си и спрях върху ангела унищожителния си поглед.

— Никога повече не ме наричай така. Никога.

Той вдигна рамене, все още усмихнат:

— Грешката е моя.

Елегантно се завъртях на токчетата си и го оставих там. Втурнах се към колата си и дори не осъзнах, че шофирам, докато не стигнах до средата на моста. От очите ми се стичаха сълзи.

Глава 12

— Човече, ако Джером ме беше заплашил, че ще ме прибере някъде, нямаше да душа наоколо.

— Не душа. Просто разсъждавам.

Питър поклати глава и отвори една бира. Седях с него и Коди в кухнята им в деня след нападението над Хю. Току-що бяха донесли пица с шунка и ананас, която двамата с Коди нагъвахме, а другият вампир просто гледаше.

— Защо не приемеш нещата такива каквито са? Джером е казал истината и се отнася за ловец на вампири.

— Не. Няма начин. Нищо не се връзва. Нито глупавия начин, по който се държат Картър и Джером. Нито нападението над Хю. Нито пък шибаната бележка, която получих.