Тъгата на сукубата

— Мисля, че просто си е такъв — обясних, без да съм сигурна, че някога съм разбирала писателя.

— Странен е. — Роман отново се обърна към мен. — Готова ли си да тръгваме?

Бързо забравих за Сет. С Роман отидохме в малко ресторантче от другата страна на улицата, срещу „Емералд Сити“, и седнахме в едно сепаре. Поръчах си водка гимлет, а той — бренди. Щом ни донесоха питиетата, Роман попита:

— Трябва ли да ревнувам от някого?

Тихо се засмях:

— Все още не ме познаваш достатъчно добре, нито пък имаш някакви права над мен, за да ревнуваш. Недей да си хабиш патроните.

— Няма — съгласи се той. — Но все пак известни писатели и изискани млади партньори за танци са доста интригуваща компания.

— Коди не е чак толкова млад.

— Достатъчно млад. Близък приятел ли ти е?

— Много близък, но не в романтичния смисъл, ако това е, което те интересува.

С Роман седяхме плътно притиснати един до друг в сепарето и аз игриво го смушках в ребрата:

— Стига си се тревожил за моите познати. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми за света на езиковедите.

Казах го полушеговито, но той отстъпи и започна да ми обяснява специалността си — класически езици. Каква ирония! Роман познаваше материята добре и говореше за нея със същите познания и интелигентност, с които флиртуваше. Внимателно слушах обясненията му и се наслаждавах на възможността да се впусна в тема, за която много малко хора знаеха нещо. За жалост трябваше да съм нащрек, за да не проличи всъщност колко добре съм осведомена по темата. Би изглеждало странно управителка в книжарница да има познания в тази, повече от човек, който е превърнал това в свое поприще.

По време на този въздействащ разговор, ръцете и краката ни непрестанно се докосваха. Той въобще не се опита да ме целуне, за което му бях благодарна, тъй като би означавало навлизане в опасна територия. Наистина имахме идеалната за мен среща — с много закачки и с толкова физически контакт, с колкото една сукуба би могла да се справи без риск. Флиртът разговор течеше леко, сякаш четяхме от сценарий.

Времето летеше много бързо и докато се усетя, вече стояхме навън, сбогувахме се и си уговаряхме нова среща. Опитах да протестирам, но и двамата усетихме колко съм неубедителна. Той продължаваше да настоява, че му дължа истинско излизане, без компаньони. Докато стоях там с него, стоплена от присъствието му, се изненадах колко много се нуждая от тази среща. Щаденето на добрите момчета водеше дотам, че винаги бях самотна. Гледайки Роман, реших, че отново искам да прекратя самотата, поне за малко. Ето защо се съгласих пак да се видим и пренебрегнах тревожните камбани в душата си, които това решение задейства. Лицето му светна и реших, че сега навярно ще се опита да ме целуне. При тази перспектива, изплашено и горящо от нетърпение, сърцето ми шумно заби. Все пак стана ясно, че предишните ми невротични приказки да не ставаме прекалено близки са имали ефект. Той само хвана ръката ми и накрая плъзна устни по бузата ми, което едва ли можеше да се определи като целувка. После се изгуби из улиците на „Куин Ан“. Малко по-късно изминах половината пресечка до моя апартамент.

Щом стигнах до вратата на апартамента си видях, че на нея е залепена бележка, върху която с красиви и удебелени с мастило букви се мъдреше името ми. Прониза ме смразяваща тревога. Бележката гласеше:

Ти си красива жена, Джорджина. По мое мнение толкова красива, че би могла да съблазниш дори ангел — нещо, което вече не се случва толкова често, колкото би трябвало. Красота като твоята обаче е ненужна, след като можеш да станеш такава, каквато си поискаш. Жалко, че твоят едър приятел е лишен от този лукс, което е направо срамота след случилото му се днес. За щастие той работи точно в бизнеса, позволяващ му да поправи всички щети във външния си вид.

Втренчих се в бележката сякаш можеше да ме ухапе. Име, разбира се, нямаше. Махнах я от вратата, бързо влязох в апартамента си и вдигнах телефона. Без колебание набрах номера на Хю. Със забележките „едър“ и „точно в бизнеса“ той беше единственият, за когото бележката би могла да се отнася. Телефонът му звъня продължително, преди да се включи телефонен секретар. Раздразнена, набрах мобилния му. След три прозвънявания отговори непознат женски глас.

— Там ли е Хю Мичъл?

Дълга пауза.

— Той… в момента не може да говори. Кой се обажда, моля?

— Джорджина Кинкейд, негова приятелка.

— Чувала съм го да разказва за вас, Джорджина. Аз съм Саманта.

Името не ми говореше нищо, нито пък имах търпение за увъртания.

— Може ли да говоря с него?

— Не… — гласът й беше напрегнат и разстроен. — Джорджина, днес се случи нещо ужасно…