Тъгата на сукубата

Изглеждаше, че ще се съгласи, но в последния момент поклати глава:

— Ще изглеждам като глупак.

— О, да, а да седиш сам тук, когато всички останали танцуват и не ни достигат мъже, въобще не те прави да изглеждаш като глупак.

Той меко се засмя:

— Може би.

Когато не последва друго обяснение, вдигнах рамене, върнах се на дансинга, и продължих с наставленията си. С Коди добавихме две нови тънкости, настояхме за още упражнения и накрая застанахме отстрани, възхищавайки се на нашите ученици.

— Смяташ ли, че са готови за „Муун дене“? — попита ме той.

„Муун дене Лаундж“ беше танцов клуб, който веднъж месечно беше домакин на танцови суинг нощи. Смятахме, че ако тази група участва там, ще е голямо постижение, също като дипломирането.

— Мисля, че след още един урок можем да ги изведем пред публика.

Една ръка ме хвана през кръста и ме дръпна на дансинга. Бързо налучках ритъма и влязох в крак с Роман, който ме увлече в сложно завъртане. Няколко души около нас спряха, за да гледат.

— Мой ред е да бъда любимецът на учителката — смъмри ме той. — През цялата вечер почти не те видях. Не мисля, че това се брои за среща.

Оставих го уверено да ме води, любопитна да разбера колко добър е всъщност.

— Ти винаги променяш желанията си — оплаках се аз. — Първо искаше просто да излезем, сега казваш, че искаш да останеш насаме с мен. Трябва да уточниш желанието си и да се придържаш към него. Бъди по-точен.

— Разбирам. Никой не ми беше казал за това. — Той ме наведе назад и аз го последвах, спечелвайки си одобрителен поглед от него. — Жалко, че няма Наръчник за Джорджина Кинкейд, който да ми помогне за в бъдеще да избягвам такова объркващо поведение.

— Продаваме ги на долния етаж.

— Така ли? — Започна да импровизира със стъпките и аз се насладих на предизвикателството да ги отгатвам. — Има ли страница как да бъде ухажвана сладката Джорджина?

— Страница? Има цяла глава.

— Предполагам, че е задължително четиво.

— Определено. Благодаря ти за комплекта бои.

— Очаквам следващия път, когато дойда, да го видя на стената ти.

— С онзи ужасен стереотип за Коренния американец? Следващия път, когато го видиш, ще бъде в списъка на някоя правозащитна организация.

Той ме завъртя в ефектен финал, с което впечатли другите. Те отдавна бяха спрели да танцуват, за да гледат спектакъла, който изнасяхме. Почувствах се леко смутена, но игнорирах това усещане и наслаждавайки се на момента, хванах ръката на Роман за поклон под аплодисментите на колегите ми.

— Бъдете готови — съобщих, — защото изпитът ви ще е следващата седмица.

Възгласите и смехът продължиха, но когато утихнаха и групата се разпръсна, Роман настоятелно хвана ръката ми и пръстите му се преплетоха с моите. Нямах нищо против. Обиколихме наоколо, говорейки си за незначителни неща и вземайки си довиждане.

— Искаш ли да пийнем по нещо? — попита ме той, веднага щом останахме сами. Обърнах се към него.

Стоях и изучавах страхотните му черти. В затопленото помещение ясно долових миризмата му на пот, примесена с одеколон, и тя предизвика у мен желание да заровя лице във врата му.

— Искам да… — бавно започнах, чудейки се дали алкохолът и похотта на диво животно щяха да се окажат разумна комбинация по отношение на някого, с когото не исках да стигам до леглото.

Поглеждайки зад него, видях Коди. Той сърдечно разговаряше със Сет, когото бях оставила сам. Внезапно си спомних за даденото по-рано обещание да се видя с вампирите в бара.

— Проклятие — промърморих, — май няма да мога.

Все още хванала Роман за ръката, го поведох към Коди и Сет. Те спряха да разговарят.

— Почувствах се отхвърлен — пошегува се Коди секунда по-късно. — Видях те да правиш неща, на които никога не си ме учила.

— От теб се очакваше вече да си ги научил за домашно. — После замислено кимнах с глава: — Коди, познаваш ли Роман? А ти, Сет?

Бързо ги представих един на друг и те учтиво си стиснаха ръцете, след което Роман свойски сложи ръка на кръста ми:

— Опитвам се да накарам Джорджина да пийнем, но тя се прави на недостъпна.

Коди се усмихна:

— Не мисля, че се преструва.

Погледнах извинително към Роман:

— Обещах на Коди и още един приятел да се срещнем тази вечер.

Младият вампир махна с ръка:

— Забрави. Иди и се забавлявай.

— Да, но… — спрях и му хвърлих многозначителен поглед, а ла Джером и Картър. Не исках Коди да се прибира сам, възможно бе да е набелязан от ловеца на вампири, но едва ли можех да кажа това пред другите. — Вземи такси — казах накрая, — недей да вървиш пеша.

— Добре — автоматично отговори той. Прекалено автоматично.

— Държа на това — предупредих го аз.

— Добре, добре — измърмори той. — Искаш ли ти да ми го извикаш?

Завъртях очи, после внезапно се сетих за присъствието на Сет. Смутих се, че той стои безучастно, докато всички ние правим планове, и се зачудих дали да го поканя, или да го отпратя заедно с Коди. Сякаш прочел мислите ми, Сет безцеремонно обяви:

— Е, ще се видим по-късно.

После се обърна и излезе, преди някой от нас да е успял да отговори.

— Луд ли е, или…? — попита след секунда Коди.