Титан

— Мистър Гърни — каза Каупъруд с тихо задоволство, като отправи мрачен поглед към Стефани и я срази с презрението си. — Вие не ме интересувате и ще се махна след няколко минути. Не съм дошъл тук току-така. Тази млада жена непрестанно ме мами. Често ме лъжеше, преструваше се на невинна, но аз не й вярвах. Тази вечер ми каза, че отива на градинско увеселение в Западната страна. Тя ми е любовница вече месеци наред. Давал съм й пари, скъпоценности, всичко, което е пожелала. Впрочем тези нефритови обици също са й от мен. — Той кимна весело по посока на Стефани. — Дойдох просто да й докажа, че повече не може да ме лъже. Досега, когато я обвинявах в тези неща, тя все плачеше и ме лъжеше. Не зная колко я познавате и колко я обичате. Просто искам тя, а не вие, да знае — Каупъруд се обърна и впери поглед в Стефани, — че е дошъл краят на лъжите й.

По време на тази пламенна тирада Стефани, която трепереща, уплашена, стъписана, но въпреки това прекрасна се бе свила в ъгъла на разхвърляния ориенталски диван, гледаше Каупъруд по начин, от който показваше ясно, че макар и да се мъкне с други, тя все пак го обича, и то неописуемо. Силната му яка фигура, така безмилостно изправена пред нея, завладя развихреното й въображение. Беше успяла да покрие тялото си, но мургавите й ръце и рамене, гърдите, тънките колене и стройните крака бяха малко оголени. Черната й коса беше разрешена и невинното лице — тъжно и уплашено. Наистина беше стресната, защото Каупъруд всъщност винаги й вдъхваше страх. Какъв необикновен, ужасен и обаятелен мъж! Сега тя седеше, гледаше, мъчеше се да го примами с трогателния си израз, докато Каупъруд просто стоеше и се усмихваше, изпълнен с презрение към нея и с почти неприкрито пренебрежение към любовника й и възможната му съпротива. Тя много бързо осъзна какво губи — един строг, но прекрасен мъж. До него Гърни, бледият поет, изглеждаше жалък — просто романтичен полъх. Стефани понечи да каже нещо, да се примоли, но й беше ясно, че Каупъруд няма да се вслуша в никакви молби, пък и с тях беше Гърни. Гърлото й се сви, очите й се премрежиха и дори сега първоначалната съпротива отстъпи пред копнежа за любов. Каупъруд познаваше добро този поглед. Той му вдъхна усещането за пълни победа.

— Стефани — поде Каупъруд, — искам да ти кажа само едно. Вече няма да се срещаме естествено. Ти си добра актриса. Отдай се на професията си. Можеш да блеснеш в нея, ако не я смесваш толкова с любовните си преживявания. А що се отнася до разпуснатостта ти, тя може би отговаря на твоята натура, но обществото няма да ти прости. Лека нощ.

Той се обърна и излезе бързо.

— О, Франк — изпика Стефани някак странно, отчаяно, като безумна дори в присъствието на смаяния си любовник. Гърни я гледаше с отворена уста.

Каупъруд не й обърна внимание. Той мина по тъмния коридор и слезе по стълбите. За миг пред него изникна тая хубава, загадъчна, разпусната и вятърничава жена, която все пак приличаше на отровно цвете.

— Върви по дяволите — възкликна той. — Върви по дяволите, кучко!

Каза тези толкова груби, грозни и тъжни думи, защото изведнъж разбра какво е да обичаш и да изгубиш любовта — да я желаеш толкова пламенно и да се лишиш от нея — завинаги. Той реши твърдо, че никога вече няма да позволи неговият път да се кръстоса с пътя на Стефани Плейтоу.

Глава XXIX СЕМЕЙНА РАЗПРА

Стана така, че малко преди края на тази връзка Ейлийн научи някои тревожни неща, казани и съвсем невинно не от друг, а от майката на Стефани Плейтоу. Един ден мисис Плейтоу отиде на гости на мисис Каупъруд и й разказа, че дъщеря й жънела все по-големи успехи, че „Трупа Гарик“ имала големи трудности и че Стефани скоро щяла да се появи в нова роля — като китайка.

— Подарили сте й чудесен комплект от нефрит — съобщи тя много сърдечно. — Видях го за първи път едва онзи ден. Не ми беше споменавала за него. Толкова го харесва, че се чувствам длъжна да ви благодаря и аз за него.

Ейлийн разтвори широко очи.

— Нефрит ли? — възкликна изненадано тя. — Забравила съм. — Тя си спомни за миг наклонностите на Каупъруд и бе завладяна от подозрение и тревога. Върху лицето й се изписа смущение.

— Да, нефрит — възкликна мисис Плейтоу, обезпокоена от изненадата на Ейлийн. — Обици и гривна. Тя ми каза, че сте й ги подарили вие.

— Точно така — отвърна Ейлийн, като се престори, че току-що си е спомнила. — Бях забравила. Всъщност й ги подари Франк. Дано и харесват.

Ейлийн се усмихна мило.

— Намира ги за прекрасни и те много й отиват — продължи мисис Плейтоу любезно, решила, че всичко се е изяснило.

Истината беше, че един ден Стефани бе забравила кутията си за бижута отворена и майка й, дошла да търси нещо в стаята й, ги бе открила, а после бе поискала да разбере откъде ги има, тъй като знаеше колко струва нефритът. Смутена за миг, Стефани се разтрепери, но не се издаде и обясни, че една вечер, докато била у Каупъруд, украшенията й били подарени едва ли не насила в присъствието на Ейлийн.