Титан

Линд бе малко ядосан, защото смяташе, ако спечели, с част от парите да купи на Ейлийн колие или някакво друго украшение. Сега трябваше да го плаща от джоба си. И все пак бе донякъде доволен, че е направил впечатление на спокоен и безразличен играч независимо от голямата загуба. Той подаде ръка на Ейлийн,.

— Е, миледи — каза й, — загубихме, но все пак се надявам, че се позабавлявахме. Ако се беше паднала комбинацията, щяхме да спечелим луди пари. Дано следващия път имаме повече късмет.

Той весело се усмихна.

— Да, но трябваше да ви донеса щастие, а не ви донесох — отвърна Ейлийн.

— Вие сте цялото щастие, което искам, стига да нямате нищо против. Елате утре да обядваме в „Ришельо“, ще дойдете ли?

— Чакайте да си помисля — отговори Ейлийн, обзета от известно съмнение при вида на разпалената му. — Не мога — каза накрая тя, — имам други ангажименти.

— Тогава във вторник?

Ейлийн разбра внезапно, че приема твърде надълбоко едно положение, към което трябваше да се отнася нехайно, и отвърна с готовност:

— Чудесно, във вторник! Само че ми се обадете преди това по телефона. Може да променя решението си или часа — след което му се усмихна добродушно.

После Линд не можа да поговори насаме с Ейлийн, но когато й каза лека нощ, се осмели да й стисне многозначително ръката. По тялото на Ейлийн премина нервна тръпка, но изпълнена с любопитство, тя отсъди, че всичко това се дължи на жаждата й за живот и отмъщение и че трябва да се реши. Искаше ли наистина да продължат тези отношения? Това бе най-важният въпрос и тя почувствува, че трябва да го реши. Но както в повечето подобни случаи, обстоятелствата щяха да й помогнат и без съмнение частица от тази истина се въртеше в главата й, когато Тейлър Лорд я изпрати учтиво до вратата й.

Глава XXXIII МИСТЪР ЛИНД СЕ ПРИТИЧВА НА ПОМОЩ

Странната поява на човек като Полк Линд точно сега в живота на Ейлийн бе до известна степен една непредвидена и произволна прищявка на съдбата, свързана с онова подсъзнателно състояние, за което още не знаем нищо. Ейлийн мислеше за съдбата си, претегляше грешките си, а ето че се появи Полк Линд, забавен, напорист чикагски донжуан, който, ако не се броеше Каупъруд, сега сигурно подхождаше най-много на нейното настроение и вкусове.

В много отношения Линд беше очарователен. Сравнително млад — не по-възрастен от Ейлийн, израсъл, да не кажем, получил образование в един от най-добрите американски колежи, той се обличаше с вкус, подбираше с вкус приятелите и нещата, с които се обграждаше, но дълбоко в душата си бе женкар. От млад си падаше по комара. Казано накратко, обичаше да си пийва, без това да влияе на желязното му здраве, което можеше да поема в неограничени количества алкохол с минимално отрицателен ефект. Притежаваше страстта към жените, която Гибон е нарекъл „най-сладкия от всички пороци“, и се интересуваше от хладнокръвието, търпението и почти жестокостта на баща си, помогнали му да изгради огромното си предприятие за жътварки, което Полк би трябвало да наследи, точно толкова, колкото от тайнствата или свещените права на халдейците. Разбираше обаче, че предприемачеството само по себе си е нещо прекрасно. Понякога обичаше да си мисли за ширналите се огромни халета, за еднообразни сгради от червени тухли, високите комини, пронизителните фабрични сирени, но нямаше никакво желание да е съпричастен към доста скучната процедура на тяхното управление.

При тези обстоятелства най-големият проблем за Ейлийн бяха, разбира се, прекалената й суетност и егоизъм. Едва ли някога е имало по-суетна и по-объркана в любовта жена. Защо, питаше се тя, трябва ден след ден да стои сама, да мисли за Каупъруд, да се ядосва, докато той прехвърча от цвят на цвят и събира навсякъде нектара на живота? Защо не потърси утеха и не предложи своята все още неувяхнала хубост на други мъже, които могат да я оценят и да й се насладят? Защо да не отмъсти така на Каупъруд, нямаше ли да е справедливо? И все пак дори сега Каупъруд й беше толкова скъп и й се струваше толкова прекрасен, че тя и наум не можеше да му изневери! Колко чудесен бе, когато се държеше мило с нея, направо великолепно. Когато Линд й припомни обещанието й да обядват заедно, тя най-напред отказа. И ако обстоятелствата бяха малко по-други, всичко щеше да свърши. Случи се обаче така, че точно тогава Ейлийн почти всеки ден се измъчваше от поредните доказателства и напомняния за това, че Каупъруд не й е верен.