Титан

— Да забравим за това — каза Линд. — Моля ви, не се тревожете повече за него. Не можете да го промените. Не се отчайвайте. — Той притисна пръстите й. — Съгласна ли сте? — попита я и вдигна въпросително вежди.

— За какво да съм съгласна? — отвърна замислено Ейлийн.

— О, знаете за какво. Първо за колието. После за мен. — Очите му я милваха, усмихваха се и я умоляваха,

Ейлийн се засмя.

— Лошо момче — каза уклончиво тя. Откритието за мисис Ханд пробуди чувството й за мъст. — Нека си помисля. Не настоявайте да взема още днес колието. Не мога. И без това няма да го нося. Нека се срещнем отново. — Тя махна неопределено със закръглената си ръка и той я погали по китката.

— Ще имате ли нещо против да отидем в ателието на един мой приятел по-нагоре в сградата? — попита я той непринудено. — Има прекрасна колекция от пейзажи. Зная, че се интересувате от живопис. Съпругът ви притежава едни от най-хубавите картини.

Ейлийн разбра мигновено какво искаше да и каже той, разбра го интуитивно. Въпросното ателие сигурно беше ергенско жилище.

— Само не този следобед — отвърна тя доста развълнувана и смутена. — Не днес. Друг път. Сега трябва да си вървя. Но ще се видим пак.

— А това? — попита той и вдигна колието.

— Задръжте го, докато се видим отново — каза Ейлийн. — Тогава може и да го взема.

Ейлийн си поотдъхна, доволна, че се е измъкнала благополучно, настроението й в никакъв случай не бе враждебно, но мислите й бяха объркани като подгонени от вятъра облаци. Имаше нужда от време — от малко време — от нищо повече.

Глава XXXIV НА СЦЕНАТА ИЗЛИЗА ХОСМЪР ХАНД

Излишно е да споменаваме, че страшният гняв на Ханд и огромната ярост на Хейгънин, съчетани с яда на Редмънд Пурди, който разказваше наляво и надясно своята тъжна история, както и възмущението на младия Макдоналд и на неговите съдружници от Обединената чикагска компания, създадоха крайно напрегната атмосфера, която можеше да има трагични последици. Засега най-сериозният враг на Каупъруд беше Хосмър Ханд: с огромното си богатство и директорските постове, които заемаше в редица важни търговски и финансови предприятия в града, той наистина, можеше да му навреди финансово. Ханд бе неописуемо влюбен в младата си съпруга. Тъй като не притежаваше голям опит с жените, той бе изненадан и ядосан, че мъж като Каупъруд се е осмелил да нахлуе така дръзко в неговите владения и да го опозори толкова лесно. Сега у него се разгаряше бавният, но страшен огън на отмъщението.

Онези, които са запознати с финансовия свят и неговите дръзки начинания, знаят колко е ценна репутацията за честност, солидност и сдържаност, върху които се опират толкова преуспяващи предприятия в света. Дери и да не сме съвсем честни, най-малкото искаме да вярваме в почтеността на другите. В никоя друга сфера хората не се интересуват толкова един от друг, не дават ухо и на най-дребните слухове, които биха повлияли по някакъв начин на финансовото и общественото благополучие на някого, не мълчат така за проблемите си и не следят толкова зорко тези на съседите си. Дотогава Каупъруд се бе ползвал с добро име, тъй като бе известен като един от най-крупните кредитори на чикагските трамвайни линии, с това, че си изплаща навреме задълженията, че е обединил група финансисти, които управляваха под негово ръководство Чикагското кредитно дружество, както и Северната, и Западната трамвайна компания, че банката „Лейк сити“, оглавявана и сега от Адисън, го смята за сигурен вложител. Все пак и преди това хора като Шрайхарт, Симс и други с голямо влияние в дружество „Дъглас“ роптаеха и не пропускаха случай да разтръбяват, че Каупъруд е мошеник, че не се гнуси нито в политиката, нито в живота от машинации и лъжи, че дори е нечестен във финансовите операции. Всъщност Шрайхарт, който навремето беше директор на „Лейк сити нешънъл“ заедно с Ханд, Арнийл и други, си подаде оставката и изтегли всичките си влогове, защото, както заяви, е открил, че Адисън подпомага Каупъруд и Чикагското кредитно дружество с неоправдани заеми, от които банката всъщност губи. Арнийл и Ханд, които по това време нямаха лични спречквания с Каупъруд, приеха обвинението като пристрастно. Адисън твърдеше, че заемите не са нито прекалено големи, нито пък надвишават другите заеми, отпускани от банката. Предложеното осигуряване беше отлично.

— Нямам намерение да се карам с Шрайхарт — възрази Адисън, — но се страхувам, че обвинението му е несправедливо. Опитва се да ти отмъсти чрез „Лейк нешънъл“. Това не е нито мястото, нито начинът, по който да го прави.

И Ханд, и Арнийл, и двамата трезвомислещи мъже, се съгласиха и се възхитиха на Адисън, и така въпросът беше приключен. Шрайхарт обаче често им подмяташе, че Каупъруд създава Чикагското кредитно дружество за сметка на „Лейк сити нешънъл“, за да го направи достатъчно силно и да не се нуждае от чужда помощ, и тогава Адисън щял да си подаде оставката и да остави банката да се оправя както знае. Тези намеци накараха Ханд да се замисли, но той не предприе нищо.