Титан

— Хайде, хайде, мистър Слъс — каза любезно той, — съвземете се. Не мислете, че положението е чак толкова безнадеждно. Още сега ви давам дума, че няма да ви карам да правите нищо, което според дълбокото ви убеждение не е почтено. Вие сте кмет на Чикаго. Аз съм негов гражданин. Просто искам да не играете нечестно против мен. Просто искам да ми обещаете, че отсега нататък няма да участвате в тази борба срещу мен, породена само от омраза. Ако не можете с чиста съвест да ми помогнете в напълно законното според мен искане за допълнителни концесии, поне не ме нападайте толкова усърдно пред всички. Ще заключа тези писма в касата си и те ще останат там, докато мине следващата предизборна кампания, тогава ще ги извадя и унищожа. Не изпитвам към вас никакви, абсолютно никакви лични чувства. Не искам от вас дори да подписвате нареждането да ми се предоставят концесиите за надземните линии. Единственото, което искам сега от вас, е да не създавате настроение срещу мен, особено ако съветът сметне за необходимо да издаде нареждането въпреки вашето вето. Удовлетворява ли ви това?

— А моите приятели? Хората? Републиканската партия? Не виждате ли, че от мен се иска да се боря по някакъв начин срещу вас? — попита раздразнено Слъс.

— Не, не виждам — отвърна накъсо Каупъруд, — освен това има различни начини да се борим публично срещу някого. Изказвайте се, щом искате, но не се горещете толкова. Приемайте от време на време някои от моите юристи, които искат да ви посетят. Съдията Дикеншийтс е способен и справедлив човек. Също и генерал Ван Сикъл. Защо да не поговорите понякога с тях? Не на обществени места, разбира се, а така, че да не бие на очи. Ще се уверите, че и двамата са много услужливи.

Каупъруд се усмихна насърчително и твърде благо, а Чафи Тейър Слъс, чиито политически надежди все още мъждукаха едва-едва, седеше пред него умислен, тъжен, недоумяващ и безпомощен.

— Много добре — рече най-сетне той, като потриваше трескаво ръце. — Трябваше да го очаквам. Трябваше да се досетя. Няма друг изход, но… — И като едва сдържаше парещите сълзи, които напираха под клепачите му, достопочтеният мистър Слъс си взе шапката и напусна кабинета. Излишно е да казваме, че неговите проповеди против Каупъруд заглъхнаха завинаги.

Глава XLV НОВИ ХОРИЗОНТИ

В резултат на всичко това Каупъруд изпита чувство за превъзходство, на каквото не се беше наслаждавал никога дотогава. До неотдавна си бе мислил, че неприятелите му могат да го повалят, ала ето че пътят му най-сетне изглеждаше чист. Сега притежаваше общо кръглата сума от двадесет милиона долара. Сбирката му от произведения на изкуството бе най-богатата в западните щати, а може би и в цялата страна, ако не се брояха обществените колекции. Той започна да гледа на себе си като на личност от национален, та дори и от международен мащаб. И въпреки всичко чувствуваше все по-ясно, че колкото и безспорна да е в крайна сметка финансовата му победа, те с Ейлийн нямаха никакви шансове да бъдат приети в чикагското общество. Бе вдигнал твърде много шум, бе настроил против себе си твърде много хора. Както и преди, беше категоричен в решението си да задържи трамвайната мрежа на Чикаго. Но за втори път в живота си бе разтревожен от мисълта, че заради тежкия си характер се е оженил несполучливо и трудно може Да оправи положението. Каквито и недостатъци да имаше, Ейлийн изобщо не бе така безропотна и покорна като първата му жена. Освен това той чувствуваше, че трябва да е по-мил с нея. Любовта му към Ейлийн все още не беше угаснала, макар и тя да не му действаше вече така успокояващо и вдъхновяващо, да не го привличаше като преди. Бе й причинил много мъка, но и нейното отношение към него беше прекалено сурово. Имаше огромното желание да й съчувства, да се разкае за промяната в чувствата си, но какво да се прави? Не беше в състояние да обуздава характера си, както и Ейлийн — нейния.