Титан

Най-лошото в това положение бе, че то се усложняваше от доста тревожните мисли на Каупъруд за Беренис Флеминг. Още от деня, в който бе срещнал за пръв път майка й, бе започнал да изпитва все по-пламенна страст към девойката, и то без да е разменил и поглед, и дума с нея. Но на света съществува нещо неизменно, което се нарича красота, тя може да е облечена в дрипите на философа или в коприната и атлаза на разглезената кокетка. Сянката на тази красота, която не зависи нито от пола, нито от възрастта и състоянието, сияеше в буйната коса и тъмносините очи на Беренис Флеминг. Посещението му у семейство Картър само го бе разочаровало — явно бе безсилен да привлече вниманието на Беренис, оттогава при случайните им срещи тя се държеше учтиво, но безразлично. И въпреки всичко Каупъруд бе както винаги упорит в преследването на целта, която си беше поставил. Мисис Картър, чиито предишни връзки с Каупъруд не бяха съвсем платонични, все пак си обясняваше вниманието му към нея най-вече с неговия интерес към децата й и изгледите им в живота. Беренис и Ролф изобщо не подозираха за споразумението между майка им и Каупъруд. Верен на обещанието си за покровителство и помощ, той бе настанил мисис Картър в апартамент в Ню Йорк току до училището на дъщеря й и се надяваше да прекара много щастливи часове близо до Беренис. Близо до Беренис! Колко искаше да събуди интереса й и да спечели нейната благосклонност! И пред самия себе си той не смееше да признае каква голяма роля играеше всичко това в замисъла, който се бе зародил от известно време в ума му. Беше му хрумнало да си построи великолепна къща в Ню Йорк.

Тази идея малко по малко го завладя напълно. Чикагският му дворец се бе превърнал в скъпа гробница, където Ейлийн седеше, потънала в размисли за сполетелите я беди. Освен, че му напомняше за поражението им в светското общество, домът се бе превърнал просто в сграда, която не отговаряше на великолепието и възможностите на неговото въображение. Ако успееше да построи това второ жилище, то щеше да е бляскав паметник на самия него. При своите пътешествия в чужбина беше виждал много такива прекрасни дворци, замислени най-внимателно и превърнали се в хранилище на вкуса и културата на не едно и две поколения. Колекцията, с която Каупъруд се гордееше толкова много, непрекъснато се попълваше и вече сама по себе си бе един разкошен паметник. Тя вече включваше картини от всички важни школи в живописта, да не говорим за сбирките от нефрит, от требници с цветни букви, порцелан, килими, драперии, рамки за огледала, както и първите няколко образеца от колекция от редки скулптурни оригинали. Красотата на тези необикновени предмети, вдъхновеният търпелив труд на майсторите от различни епохи и страни понякога му вдъхваха страхопочитание. От всички хора по света той уважаваше, дори боготвореше най-много искрения творец. Животът беше загадка, но тези хора, които служеха покорно на красотата, бяха постигнали нещо, за което той само смътно се досещаше. Животът ги беше надарил с прозрение, сърцата и душите им бяха настроени в унисон с благозвучни хармонии, за които обикновените хора не знаеха нищо. От време на време, уморен след напрегнат ден, той влизаше късно вечер в тихата галерия, включваше осветлението и цялото прекрасно помещение се обливаше в светлина, сядаше пред някое от своите съкровища и потъваше в размисли за природата, настроението, епохата и човека, които ги бяха създали. Случваше се това да е някоя от меланхоличните глави на Рембранд — тъжният „Портрет на равин“, лиричен пейзаж с поточе на Русо. Друг път той се възхищаваше от вглъбената холандка домакиня на Хале, изобразена с дързък реализъм върху звънката като глеч повърхност, или пък от студената изисканост на Енгр. Той седеше, смаян от проникновението и майсторството на човека, за пръв път видял този образ, и от време на време възкликваше: „Чудо! Истинско чудо!“