Титан

Сега Ейлийн беше достатъчно близка с Линд, за да го упреква наум. а понякога и открито с намеци, че е безделник и прахосник, който не е спечелил и цент от парите, дето така нашироко пилее. Тя не умееше кой знае колко да анализира социалните условия, но непоколебимата творческа упоритост на Каупъруд в предприемачеството, съчетана с презрението на повечето американци към безцелното прахосване на времето, я караха да прави изводи, неблагоприятни за Линд.

От това избухване на Ейлийн Линд помръкна още повече.

— Върви по дяволите — отвърна Линд. — Изобщо не те разбирам. Понякога говориш така, сякаш си влюбена в мен. Друг път си погълната цялата от него. Или ме обичаш, или не. Коя е истината? Щом си толкова захласната по него и не си в състояние да напуснеш дори за месец дома си, значи вече не ме обичащ.

Ейлийн, разбира се, беше натрупала опит с Каупъруд и можеше да постави Линд на място. В същото време се страхуваше да не го изгуби, да не остане без човек, който да я обича. Линд й харесваше. Поне за момента той я утешаваше в нещастието й. И аса пак съзнанието, че Каупъруд гледа на това й увлечение като на черно петно върху предишната й добродетелност, охлаждаше чувствата й към Линд. Мисълта за нейния съпруг и за целия й опетнен и объркан живот я караше да се чувствува много нещастна.

— По дяволите! — повтори раздразнено Линд. — Остани, щом искаш. Знай, че няма да се опитвам да те убеждавам.

Те продължиха да се карат и макар в края на краищата да се сдобриха, и двамата почувствуваха, че отиват към скъсване.

Малко след този разговор Каупъруд, изпаднал в добро настроение поради успешния развой на своите сделки, влезе една сутрин в стаята на Ейлийн, както все още правеше понякога, за да довърши тоалета си и да си побъбрят.

— Как я карате напоследък с Линд, добре ли? — подметна весело той, докато стоеше пред огледалото и дооправяше яката и вратовръзката си.

— О, я върви по дяволите! — избухна Ейлийн, бореща се с раздвоените си чувства, които постоянно я измъчваха. — Ако не беше виновен, нямаше да имаш възможност да ме питаш така любезно как я карам. Карам я много добре, чудесно, пък ти си мисли каквото искаш, Той е прекрасен мъж, не ти отстъпва, дори е по-добър. Харесва ми. Поне ме обича за разлика от теб. Защо се интересуваш какво върша? Пет пари не даваш за мен, тъй че не си хаби думите. Остави ме, ако обичаш, на мира.

— Ейлийн, Ейлийн, бива ли да се държиш така! Не се горещи толкова. Нищо лошо не исках да кажа. Мъчно ми е и за самия мен, и за теб. Казвал съм ти, че не съм ревнив. Мислиш, че те осъждам. Нищо подобно. Зная какво чувстваш. Всичко е наред.

— О, да, да — отвърна тя. — Запази тези чувства за себе си. Върви по дяволите, ти казах! — Очите й хвърляха мълнии.

Сега той стоеше облечен в средата на килима пред Ейлийн и тя се загледа в него — силен, смел, красив… нейният предишен Франк. Отново съжали, че му е изневерила, а безразличието му я вбесяваше. „Негодник — идеше й да извика, — нямаш сърце!“, но се отказа. Гърлото й пресъхна и очите й се напълниха със сълзи. Ейлийн изпита желание да се втурне към него и да му каже: „О, Франк, нима не разбираш какво ми е и защо стана така? Не би ди могъл да ме обикнеш отново?“ Но се въздържа. Струваше й се, че той може да я разбере, че ще я разбере, но никога вече няма да й бъде верен. А Ейлийн на драго сърце щеше да изостави Линд и всички други мъже, само и само той да изречеше тези думи, само и само да пожелаеше искрено тя да го стори.

Малко след сутрешната свада в спалнята на Ейлийн Каупъруд повдигна въпроса да се преместят в Ню Йорк, като подчерта, че този град по подхожда на неговата постоянно нарастваща сбирка и че Ейлийн отново ще има възможност да влезе във висшето общество.

— За да се отървеш от мен тук — под метна Ейлийн, която не знаеше нищо за Беренис Флеминг.

— Ни най-малко — възрази меко Каупъруд. — Разбираш как стоят нещата. Нямаме изгледи да влезем в чикагското общество. Тук срещам твърде силна съпротива от страна на финансистите. Ако в Ню Йорк притежаваме голяма къща, такава, каквато бих построил, самата тя ще ни представя. В края на краищата жителите на Чикаго изобщо не могат да се мерят с хората от истинското висше общество. Важни са единствено хората от източните щати и преди всичко нюйоркчани. Ако си съгласна, ще продам тази къща и ще отидем да живеем там поне част от времето. В Ню Йорк ще мота да съм с теб колкото и тук, дори повече.