Титан

— Не бива така, Ейлийн — каза той. — Просто се чудя какво да те правя. Не бива да продължаваш така. Уискито няма да те доведе доникъде. Просто ще съсипе красотата ти, а отгоре на всичко ще изпаднеш в безизходица.

— По дяволите красотата ми — изсъска тя. — Не съм видяла добро от нея.

Ядосана и натъжена, Ейлийн стана и напусна масата. След малко Каупъруд я последва и я завари да си пудри очите и носа. На тоалетната масичка пред нея имаше полупълна чаша уиски с вода. От това той изпита някакво странно чувство на отговорност и безпомощност.

Към тревогите за Ейлийн се прибавиха и мислите му за ту разгарящите се, ту угасващи надежди за Беренис. Тя бе чудесно момиче, изграждащо се като силна личност. Съвсем наскоро я бе виждал няколко пъти и за негова радост Беренис доста се поотпусна и започна да му говори приятелски, дори свойски — не беше превзета, бе мислещо и разумно същество с дълбоко интелектуални или по-скоро с изключителни артистични заложби. Беше безгрижна, сякаш живееше в някакъв възвишен и уединен свит, понякога потъваше във ведри мисли, друг път се интересуваше живо от обществото, към което принадлежеше и на което обръщаше точно толкова внимание, колкото и то на нея.

Към края на юни, една неделна утрин в Поконоу, където Каупъруд бе дошъл да си почине за няколко дни и където всичко беше тихо и ведро на хълма, на който беше вилата на Картър, Беренис излезе на верандата, където той седеше, четеше финансовия отчет на една своя компания и мислеше за сделките си. Вече се бяха сближили и Беренис се държеше непринудено и весело в негово присъствие. Той й се харесваше. Каза му го с неописуема усмивка, от която носът и кожата около очите й се сбръчкваха, а ъгълчетата на устата й потръпваха.

— Сега ще си хвана птица.

— Какво? — попита Каупъруд, след като вдигна поглед и се престори, че не е чул.

Следеше жадно всяко нейно движение. Беренис беше със сутрешен тоалет на волани, много подходящ за света, в който живееше.

— Птица — повтори тя и отметна безгрижно глава. — Юни е и врабчетата учат малките си да летят.

Погълнат от финансовите въпроси, Каупъруд в миг се пренесе като с вълшебна пръчица в някакъв друг свят, в който птиците, тревата и ветрецът бяха по-важни от тухлите, камъните, акциите и облигациите. Стана и тръгна подир леките й стъпки през тревата към няколко елши, където Беренис беше видяла как едно врабче учи малкото си да лети. От стаята си на горния етаж беше наблюдавала тази сценка от живота в природата. Изведнъж Каупъруд беше обладан от непреодолимата мисъл колко маловажни са неговите проблеми сред великия поток на живота, когато около него кипи тази мощна воля за съществуване, доловена от Беренис. Той видя как тя разперва надолу ръце и се втурва леко и грациозно, как се навежда ту тук, ту там, а пред нея подскача врабче — накрая момичето се гмурна в тревата, обърна пламналото си лице и извика:

— Вижте, улових го! А то се дърпа. О, миличкото!

Тя държеше птичето в шепата си, притиснала главичката му между палеца и показалеца, галеше го с показалеца на свободната си ръка, смееше се и го целуваше. Вълнуваше я не толкова любовта към птиците, колкото красотата на живота и собствената й хубост. Чу, че на едно клонче до нея майката цвърчи като обезумяла, обърна се и извика:

— Не вдигай такъв шум! Скоро ще го пусна.

Каупъруд, спретнат на утринното слънце, се засмя.

— Не можете да я обвинявате — каза той.

— Тя знае много добре, че няма да му направя нищо — отвърна Беренис така разпалено, сякаш думите й не будеха никакво съмнение.

— Знае ли? — попита Каупъруд. — Защо мислите така?

— Защото е така. Не смятате ли, че птиците усещат кога децата им наистина са в опасност?

— Откъде ще знаят? — настояваше Каупъруд, очарован и заинтригуван от сложната й логика. Тя си оставаше пълна загадка за него. Никога не беше сигурен в мислите й. Беренис само впери за миг студените си сини очи в него.

— Убеден ли сте, че има само пет сетива? — попита тя много чаровно, без всякакъв укор. — Разбира се, че го знаят. Тази птица го знае. — Беренис се обърна и махна грациозно към дървото, където сега цареше спокойствие. Птицата вече не цвъртеше. — Тя знае, че аз не съм котка.