Титан

Заподскача, а Каупъруд, който стоеше пред нея, я гледаше като омагьосан. Изпита силно желание да й каже за любовта си, да й признае колко му е скъпа.

— Вие, вие сте единственото прекрасно нещо тук — изрече той бавно, за да подчертае смисъла на думите.

Беренис го погледна за миг, без да изпуска рибата от протегнатите си ръце, очите й говореха, че разбира положението и че й е приятно. Каупъруд видя обаче, че за секунда тя се подвоуми как да възприеме думите му. Много мъже я бяха обграждали с внимание. Беше свикнала с комплиментите. Но сега имаше нещо друго. Беренис не каза нищо, само продължи да го гледа с поглед, който говореше недвусмислено: „Май е по-добре да не казвате нищо повече.“ После, щом видя, че той я е разбрал, че е смутен и объркан, тя сбръчка весело носле и добави:

— Също като в приказките. Имам чувството, че съм я хванала от някакъв друг свят.

Каупъруд я разбра. С нея не можеше да се действа направо и въпреки всичко се появи нещо ново, едно приятелство, една симпатия, която почувствуваха и двамата. Девическият пансион, условностите, необходимостта да си създаде положение в обществото, консервативните й приятели и техните възгледи — всичко това си казваше думата. Само да не беше женен, мислеше си Беренис, тя щеше да го изслуша на драго сърце, тъй като топ беше обаятелен. Но при това положение… А той от своя страна стигна до заключението, че Беренис е единствената жена, за която с радост би се оженил, стига тя да го пожелае.

Глава XLVII „АМЕРИКАНСКИ КИБРИТ“

След удара, с който Каупъруд си осигури парите, като привидно подари триста хиляди долара за телескопа, неговите врагове се укротиха за известно време, но само защото не можеха да измислят нищо ново, с което да го унищожат. Общественото мнение — създадено от вестниците — все още беше срещу него. Но срокът на неговите концесии изтичаше едва след осем-десет години, а дотогава той можеше да си извоюва несломимо могъщество. Сега, заобиколен от своите инженери, директори и юристи, той бе погълнат от строежа на надземните трамвайни линии, които трябваше да бъдат изградени с шеметна бързина. Същевременно бе замислил чрез Видера, Кафрат и Адисън да предостави заеми на местните чикагски банки — същите банки, които бяха най-настроени срещу него, — та при криза да им отмъсти. Разполагаше с огромно количество акции и облигации и ръководейки се единствено от правилото да не плаща повече от шест процента лихва на никой акционер, закупил негови акции като странично лице, печелеше луди пари. Така беше най-изгодно за него. Когато акциите му започваха да носят повече, Каупъруд пускаше нови, продаваше ги на борсата и слагаше разликата в джоба си. От касите на различните си компании теглеше огромни суми под формата на временни заеми, а по-късно по негово нареждане послушните му служители ги вписваха при разходите за „строителство“, „оборудване“ и „експлоатация“. Приличаше на хитър вълк, дебнещ в гората, която сам е създал.

Слабото място в целия проект за надземните трамвайни линии беше, че на първо време те нямаше да носят доходи. Те щяха да конкурират старите му трамвайни компании и да намаляват доходите от тях. А Каупъруд бе вложил огромни суми и в тези компании; и в акциите на надземните трамвайни линии. Ако се случеше нещо и техният курс паднеше, огромни количества от същите акции; притежавани от други хора, щяха да бъдат хвърлени на пазара и да се обезценят още повече и той щеше да е принуден да ги изкупува. Каупъруд се страхуваше от финансови бури и финансови репресии и незабавно започна да трупа най-внимателно за всеки случай резерв в правителствени облигации, който според него не биваше да е по-малък от осем-девет милиона долара — бе заложил на карта толкова много, за да се остави да го изненадат.