Титан

И отново пленителната, закачлива усмивка, от която носът, ъгълчетата на очите и устата й се сбръчкваха. Думата „котка“ прозвуча в устата й ясно и мило. Сякаш момичето я бе изрекло отсечено, силно и весело. Каупъруд я гледаше така, все едно че виждаше най-способния човек, когото познава. Разбираше ясно, че това е жената, която може да го вдъхнови за успехи във всяко начинание. Имаше нужда от това, стига да я накараше да прояви интерес към него. Очите й бяха и загадъчни, и прями, и приятелски, толкова студени и проницателни. Те сякаш казваха: „За да ме заинтересуваш, трябва да си наистина интересен“, и въпреки всичко съвсем не бяха враждебни и по-скоро изразяваха сърдечно приятелство. Също тъй красноречива бе усмивката, която сбръчкваше носа й. Пред него не стоеше Стефани Плейтоу, още по-малко Рита Солбърг. Той не би могъл да я спечели като Ела Хъби, Флорънс Кокрейн или Сесил Хейгънин. Това беше жена е железен характер и душа, открита за романтичното, за изкуството, философията и живота. Каупъруд не можеше да я завладее, както беше завладял другите. И въпреки всичко Беренис наистина бе започнала да мисли малко повече за Каупъруд. Явно беше необикновен човек, така поне твърдеше майка й, а вестниците постоянно споменаваха името му и отразяваха всяка негова стъпка.

Малко по-късно се срещнаха отново в Саутхамптън, където Беренис бе дошла с майка си. Каупъруд отиде с нея и с едни младеж — Грийнъл, да се окъпе в морето. Следобедът беше прекрасен. На изток, юг и запад морето се разстилаше като някакъв надиплен син килим, а обърнеха ли се наляво, виждаха красиво врязания във водата бряг със златист пясък. Каупъруд наблюдаваше Беренис, облечена в син копринен бански костюм и обувки, и бе поразен от чудото на отминаващия живот — младостта настъпва с цялата си свежест, а старостта си отива. Ето го него — с години на борби и житейски опит зад гърба си, а тази двадесетгодишна девойка със своя остър ум и изтънчен вкус очевидно не му отстъпваше във въпросите от общочовешко значение. За каквото и да говореха, той не намираше никакви пукнатини в нейната броня. Тя имаше големи познания, доводите й бяха зрели, макар че момичето проявяваше склонност малко да позира, на което имаше пълното право. Грийнъл бе започнал да я отегчава и тя го отпрати — сега се забавляваше, като разговаряше с Каупъруд, който я пленяваше със силния си характер.

— Знаете ли — призна му тя, — понякога младите мъже ме отегчават много. Държат се глупаво. Винаги съм казвала, че не са нищо повече от обуща, вратовръзки и бастуни, свързани по някакъв невъобразим начин. Вон Грийнъл е същински ходещ манекен. Английски костюм с бастунче.

— Я гледай какво обвинение! — възкликна Каупъруд.

— Така е — отвърна тя. — Не го бива за нищо друго, освен да играе поло, да плува най-новия стил, да разкаже кой къде е и за кого ще се жени. Да си умреш от скука.

Тя отметна назад глава и издиша въздуха от гърдите си така, сякаш искаше да ги пречисти от скуката и глупостта.

— Казвали ли сте му го? — попита заинтригуван Каупъруд.

— Разбира се.

— Тогава не се учудвам, че изглежда толкова сериозен — каза Каупъруд и се обърна да погледне Грийнъл и мисис Картър — те седяха един до друг на шезлонги, младежът ровеше в пясъка с пръстите на краката си. — Странно момиче сте, Беренис — продължи той свойски. — Понякога сте толкова пряма и решителна.

— Не повече от вас, ако съдя по онова, което се говори — отговори тя и впери в него проницателния си поглед. — А и защо да ми досажда? Толкова е скучен. Постоянно ходи по петите ми, а съвсем не ми е нужен.

Беренис отметна глава и се затича по плажа към местата, където се къпеха все по-малко и по-малко хора, като от време на време поглеждаше назад към Каупъруд, сякаш искаше да му каже: „Защо не тръгваш след мен?“ Той даде воля на обзелото го въодушевление, втурна се бързо след нея и я настигна при една плитчина, където имаше пясъчен нанос и водата беше прозрачна и недълбока.

— О, вижте! — възкликна Беренис, когато той наближи. — Вижте, риби! Ах!

Тя се втурна във водата, където на няколко крачки от брега плуваше малък пасаж бодливки, блеснали като сребърни на слънцето. Беренис се впусна след тях както оня път след птичката, като се мъчеше да ги подгони към едно образувало се в пясъка вирче малко по-нагоре по брега. Развеселен като десетгодишен хлапак, Каупъруд се включи в преследването. Затича се бързо след рибките, изпусна единия пасаж, но успя да подгони към брега друг и извика Беренис.

— О! — възкликна по едно време тя. — Ето ги. Елате бързо! Подгонете ги насам!

Косите й се бяха разпуснали, лицето — поруменяло, сините й очи искряха. Тя се приведе ниско над водата, Каупъруд също, и протегнаха ръце — няколкото рибки се мятаха тревожно пред тях и се мъчеха да избягат. Двамата ги подгониха към пясъка, пъхнаха едновременно ръце във водата и Беренис успя да хване една рибка. Каупъруд я изтърва, но я подгони към ръцете й и тя я улови.

— О! — възкликна момичето и бързо се изправи. — Прекрасна е! Жива! Аз я улових.