Титан

— Да, положението е безнадеждно — отвърна тежко и гърлено Стакпоул. — Не можем да надскочим себе си. Но ето какво ще ти кажа: ще поддържаме курса на двеста и двадесет до три часа. Тогава ще изчислим какво сме постигнали и какво дължим. Междувременно ще видя какво мога да направя. Ако банките не ни помогнат, а Арнийл и цялата тази паплач ни изоставят, ще банкрутираме и толкоз, но първо ще опитам още веднъж, да го вземат дяволите! Може би няма да ни помогнат, но…

Всъщност мистър Стакпоул не виждаше какво могат да направят, ако господата Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл откажат да рискуват с големи суми, но се натъжаваше и ядосваше при мисълта, че те ще ги оставят с Хъл да пропаднат, без да си помръднат и пръста. Беше опитал при Кафрат, Видера и Бейли, но те бяха непреклонни. Потънал в тези мисли, Стакпоул нахлузи широкополата си сламена шапка и излезе. На сянка беше почти деветдесет и шест градуса по Фаренхайт. Асфалтът и гранитът на улиците в деловата част на града излъчваха горещина, суха като в турска баня. Нямаше никакъв вятър. Небето пламтеше млечносиньо, а слънцето жестоко напичаше горния край на стените на високите сгради.

На седмия етаж на Рукъри билдинг, където се намираха канторите му, мистър Ханд също изнемогваше, но не толкова от горещината, колкото от тежките си мисли. Без да е скъперник и стиснат, той все пак изживяваше най-тежко финансовите несполуки. Колко често беше виждал как случайността или лошата сметка изхвърлят като ненужна смет на боклука здрави и сърцати мъже. След като заради Каупъруд жена му охладня към него, той се интересуваше на този свят може би единствено от големите си финансови сделки, които включваха доходни капиталовложения в петдесет компании. Но всички те трябваше да носят, да носят, да носят високи печалби и мисълта, че някоя може да фалира и това да се отрази зле на състоянието му, беше достатъчна, та финансистът почти физически да усеща неудовлетворение и тревога, някаква душевна и умствена погнуса, която не го напускаше дни наред или докато той не преодолееше затруднението. В сърцето на мистър Ханд нямаше място за провали.

Всъщност положението на „Американски кибрит“ ставаше толкова тежко, че можеше да отчая всеки. Освен петнадесетте хиляди акции, които господата Хъл и Стакпоул си бяха запазили от самото начало, Ханд, Арнийл, Шрайхарт и Мерил бяха закупили всеки пет хиляди акции по четиридесет долара едната, после, за да поддържат курса, се видяха принудени да купят още по толкова, но вече по сто и двадесет до двеста и двадесет долара за акция, като повечето акции бяха купени по двеста и двадесет долара. Ханд беше хвърлил около един милион и петстотин хиляди долара и сега светът му беше черен. На петдесет и седем години мъжете, свикнали само с успешни финансови сделки и със славата, че са безпогрешни в преценките си, започват да се страхуват, че ще се превърнат в играчки на случайността или съдбата. И че ще плъзне мълва за това, че вече не са толкова жизнени и далновидни. И така този душен августовски следобед мистър Ханд седеше, потънал в огромното си махагоново кресло с резба в най-отдалеченото ъгълче на кантората, и размишляваше. Още сутринта, изправен пред заплахата курсът да падне, той реши да продаде акциите си на борсата, но беше спрян по телефона от Арнийл и Шрайхарт, които предложиха да се срещнат и да обсъдят положението, преди да вземат някакви мерки. Каквото ще да става, но той намисли да напусне на другия ден играта, освен ако Стакпоул и Хъл не му предложеха ясен изход и не откриеха начин за поддържането на курса на акциите без негова помощ. Докато мислеше как би могло да стане това, се появи мистър Стакпоул — блед, разстроен и плувнал в пот.

— Е, мистър Ханд — възкликна уморено той. — Направих всичко по силите си. Досега двамата с Хъл поддържахме доста сполучливо курса на акциите. Разбрахте какво се случи тази сутрин на борсата между десет и единадесет часа. Нашата песен е изпята. Дадохме и последния си долар, заложихме и последната си акция. И моето състояние, и състоянието на Хъл се стопиха. Някой от външните акционери или пък всички заедно подкопават почвата под краката ни. Четиринадесет хиляди акции от десет часа тази сутрин! Това обяснява всичко. Сега не може да се направи нищо, нищо, освен ако вие, господа, не направите много по-големи жертви. Ако можехме да направим така, че да вземем още петнадесет хиляди акции…

Мистър Стакпоул млъкна, защото мистър Ханд вдигна дебелия си розов пръст.

— Стига! — изрече тежко той. — Това няма да стане. Няма да рискувам вече и долар. По-скоро ще разпродам всичките си акции и ще взема за тях, каквото успея. Сигурен съм, че и другите са на същото мнение.

За да избегне риска, мистър Ханд беше заложил почти всичките си акции в различни банки, та да освободи парите си за други цели, и знаеше добре, че няма да посмее да изнесе на пазара всичките си ценни книжа, ако не за друго, то защото ще трябва да върне на банките сумата, срещу която те са приели акциите. Но защо да не посплаши мистър Стакпоул.

Той погледна тъпо мистър Ханд.