Титан

Шрайхарт, както и Ханд бяха намислили да принудят Хъл и Стакпоул да продадат на безценица всичките си акции на банките, а те след известен натиск да държат ценните книжа, заложени от тях с Ханд и другите, докато компанията не започне да носи печалба. В същото време Шрайхарт бе страшно ядосан, че по щастливо Стечение на обстоятелствата Каупъруд отново е успял да измъкне голяма печалба. Явно кризата беше свързана с него. След като Стакпоул си отиде, Шрайхарт побърза да се обади по телефона на Ханд и Арнийл и им предложи да се видят — след час тримата с Мерил се срещнаха в кантората на Арнийл, за да обсъдят новия и крайно интересен развой на събитията. Всъщност този следобед тримата господа бяха все по-разтревожени. Не че не бяха в състояние да посрещнат загубите си, но лошото впечатление от подобен фалит (двадесет милиона долара), да не говорим за отражението му върху тяхната чест и върху града като финансов център, беше крайно неприятно, дори пагубно, а сега и това, че Каупъруд се беше напечелил, ги правеше още по-нещастни. Когато чуха за случилото се, Ханд и Арнийл изръмжаха гневно, а Мерил както обикновено се замисли за огромната хитрост на Каупъруд. Този човек все пак му харесваше.

Повечето членове на една истински преуспяваща общност изпитват някаква гражданска гордост, която често изплува на повърхността при съдбоносни обстоятелства. Четиримата мъже не правеха изключение от това правило. Господата Шрайхарт, Ханд, Арнийл и Мерил бяха загрижени не само за доброто име на Чикаго, но и за собствения си престиж в очите на финансистите от източните щати. За тях бе тежък удар, че единственото голямо предприятие, което бяха създали напоследък и което можеше да се мери с тръстовете, организирани наскоро в Ню Йорк и другаде, ще се разпадне толкова ненавреме. Стига да бе възможно, финансистите на Чикаго трябваше да бъдат избавени от подобен позор. И затова, когато мистър Шрайхарт пристигна ядосан и разтревожен и разказа подробно онова, което току-що беше научил, приятелите му го изслушаха с напрегнато внимание.

Беше пет и нещо следобед, но слънцето продължаваше да нарича, макар че стените отсреща се бяха обагрили в прохладен сив цвят и се бяха изпъстрили с тъмни сенки. Чуваше се пронизителният глас на вестникарче, което продаваше извънредно издание, примесен с шума от стъпки на запътени към къщи пешеходци и от трамваи — трамваите на Каупъруд.

— Ето какво ще ви кажа — рече накрая Шрайхарт. — Струва ми се, че твърде дълго търпяхме тоя просяк да ни се меси. Съгласен съм, че и Хъл, и Стакпоул са нямали право да ходят при него. Те са изложили и себе си, и нас на удар, който не закъсня да се стовари отгоре ни. — Мистър Шрайхарт бе напълно искрено хаплив, студен, безпогрешен и язвителен. — В същото време — продължи той — всеки заможен човек от нашия кръг щеше да бъде така любезен да преговаря и да предостави на нас или поне на банките ни възможността да изкупим тези ценни книжа. Щеше да ни се притече на помощ в името на Чикаго. При сегашното положение Каупъруд нямаше право да продава тези акции. Той знае прекрасно какво ще стане след обезценяването им. Целият град е засегнат, но него не го е грижа. Мистър Стакпоул ме уверява, че Каупъруд или по-скоро хората, които явно са го представяли, му били обещали да не продават нито една акция. Сега с чиста съвест заявявам, че в техните каси няма нито една от тези акции. В известна степен дори ми е мъчно за бедния Стакпоул. Неговото положение наистина е било много тежко. Но за мошеничеството на Каупъруд няма и не може да има никакво извинение. Както знаем всички, той си е направо разбойник. Стига да е възможно, длъжни сме да сложим край на кариерата му тук, в Чикаго.

Мистър Шрайхарт изпъна закръглените си крака, оправи меката си яка и приглади късите си, остри, къдрави и вече прошарени мустаци. В черните му очи блестеше непримирима омраза.

В този момент сякаш без връзка с разговора мистър Арнийл попита:

— Някой от вас случайно да знае какво е сегашното финансово състояние на Каупъруд? Всички естествено знаем за трамвайните му линии по Лейк стрийт и в Северозападната страна. Подочух, че строял къща в Ню Йорк, а за това се искат пари. В течение съм, че е получил заем от четиристотин хиляди долара от Централната банка на Чикаго, но какво ли още дължи?

— Двеста хиляди на „Преъри нешънъл“ — обади се веднага Шрайхарт. — От време на време съм чувал и за други суми, но в момента не си ги спомням.

Хитър, прошарен и издокаран като парижанин, мистър Мерил се беше свил в широкото кресло и оглеждаше останалите проницателно, но и някак примирено. Въпреки че отдавна имаше зъб на Каупъруд, задето бе отказал да прокара трамвайна линия край магазина му, той от край време проявяваше интерес към него — като към някакво рядко явление. Мисълта да организират заговор против Каупъруд наистина не му харесваше. И все пак той се чувствуваше задължен да се включи в подобно съвещание.