Титан

Към осем часа, когато трябваше да започне съвещанието, най-големите финансови босове на Чикаго наистина бяха изпаднали в паника. Господата Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл бяха лично заинтересовани! А и кой ли на тяхно място нямаше да бъде? Още в седем и половина зачаткаха конски копита и задрънчаха хамути, великолепни открити карети започнаха да спират пред богатски къщи и директори или най-малкото заместник-директори на банки излизаха, повикани от някой от членовете на голямата четворка, и се отправяха към дома на мистър Арнийл. Натам се запътиха такива интересни личности като Самюъл Блакман, бивш председател на някогашната Чикагска газова компания, а сега директор на „Преъри нешънъл“; Хъдсън Бейкър, навремето председател на Западната газова компания на Чикаго, а сега директор на Централната банка на Чикаго; Ормънд Рикетс, собственик на „Кроникъл“ и директор на „Търд нешънъл“; Нори Симс, председател на кредитно дружество „Дъглас“; Уолтър Райзъм Котън, някогашен деен ангросист на кафе, а сега директор на най-различни предприятия. Това бе внушителна процесия от сериозни, важни и дълбокомислени господа, всичките обзети от желанието да изглеждат както подобава и да правят добро впечатление. Защото трябва да знаете, че никой не се гордее и не се перчи така с дребните прояви на заможността, както онези, конто наскоро са се замогнали; изглежда, за хората, които се смятат за стълбове на обществото и за първи богаташи, е изключително важно поне привидно да се придържат към обноските, които според тях им прилягат. Всеки от гореспоменатите и мнозина други — общо тридесет души — се упътиха важно в горещата суха вечер и скоро бяха пред големия разкошен дом на мистър Тимъти Арнийл.

Тази важна особа, както и господата Шрайхарт Ханд и Мерил все още не излизаха да посрещнат гостите. В такива случаи лъвове като тях явно смятаха за неуместно да посрещат своите подчинени. В уречения час те четиримата все още бяха в канторите си и доуточняваха в усамотение подробностите на плана, за който се бяха споразумели и който щяха да представят малко по-късно уж съвсем непринудено, в изблик на моментно вдъхновение. Сега-засега, докато те, отсъстваха, гостите им трябваше да се забавляват, както могат. Бяха им поднесени различни напитки, които не ги успокоиха кой знае колко. Чудно защо закачалката за сламени шапки не бе използвана, всеки предпочиташе да държи шапката си. На фона на ламперията и покритите с ленени калъфи мебели цялата тази компания бе същинска галерия от образи. Господата Хъл и Стакпоул, двамата смъртници или жертви, около които щеше важно да седи това сериозно събрание, всъщност не бяха в стаята, макар и да се намираха наблизо, в друга част на къщата, откъдето, ако се наложеше, щяха да бъдат повикани, за да дадат съвет или обяснение. Тези привидно блестящи представители на най-тежките и далновидни финансови среди в града бяха сериозни като бухали, притиснати от надвисналата финансова криза. Преди да се появи Арнийл, стаята бръмчеше като кошер — всички си разменяха дребни финансови клюки като:

— Не може да бъде!

— Толкова ли е сериозно?

— Знаех, че работите не са сигурни, но чак до такава степен!

— За късмет нямаме много от тези акции — това бяха думи на един от малкото наистина щастливи банкери.

— Положението е много сериозно, нали?

— Какво говорите!

— Ама че работа!

И нито една лоша дума за Ханд, Шрайхарт, Арнийл или Мерил, макар и да се знаеше добре, че те са в дъното на цялата бъркотия. На тях се гледаше като на благодетели, свикали това съвещание не за да помогнат на себе си, а да спасят останалите от катастрофата. Отвсякъде се чуваха изрази като: „О, мистър Ханд! Прекрасен човек! Прекрасен!“, или „Мистър Шрайхарт, много способен, наистина много способен!“, или пък „Можете да разчитате, че тези хора няма да позволят да се случи нещо сериозно в града.“ Банкерите си шушукаха, че един или друг от четиримата е вложил огромни суми в налични или в ценни книжа. До никого от присъстващите все още не беше стигнал слухът, че Каупъруд или неговите приятели се възползват от създалото се положение или имат пръст в него.