Титан

За нещастие се случи така, че точно това лято, по време на престоя си в Нарънгасет, между другите развлечения Беренис започна да проявява известен интерес към един лейтенант от военноморския флот — Лорънс Браксмър, който си почиваше, а инак беше на служба във военноморската база в Портсмут. Каупъруд отиде там за няколко дни, за да зърне отново своя кумир, и се разтревожи не на шега от Браксмър и от онова, което можеше да означава неговото присъствие. Дотогава не се беше замислял много за по-младите мъже, които се навъртаха край Беренис. Завладян напълно от нея, не допускаше, че нещо може да попречи на мечтите му да се сбъднат. Беренис трябваше да бъде негова. Това слънчево, тъй прелестно създание трябваше да озарява и да радва само неговата душа. Но Беренис беше толкова млада, с такова променливо настроение, че Каупъруд понякога изпадаше в замисленост. Как да се доближи до нея? Какво да й каже? Беренис изобщо не изглеждаше зашеметена нито от богатството, нито от славата му. Беше свикнала (без да подозира до каква степен го дължи на неговата любезност) е един свят, много по-бляскав и по-сигурен от неговия. Когато за пръв път срещна Браксмър, Каупъруд се вгледа в него, хареса лицето му, прецени, че е умен и способен, но веднага се запита как ли да се отърве от него. Докато наблюдаваше как Беренис и лейтенантът се разхождат по огряната от слънцето веранда на морския бряг, той изведнъж се почувствува самотен и от гърдите му се отрони въздишка. Тези перипетии в неговата любов ставаха от време на време много мъчителни. Как му се искаше отново да е млад и свободен!

И тази вечер го преследваше същата мрачна мисъл, когато в единадесет и половина часа телефонът отново иззвъня и той чу нисък и спокоен глас:

— Мистър Каупъруд ли е? Тук е Арнийл.

— Да.

— Тази вечер в моя дом са се събрали някои от най-видните финансисти на града. Обсъждаме въпроса, как да предотвратим паниката, която може да настъпи утре. Както вероятно ви е известно, Хъл и Стакпоул са в тежко положение. Ако още тази нощ не направим нещо за тях, утре те сто на сто ще фалират и ще задлъжнеят с двадесет милиона долара. Обезпокоени сме не толкова от техния фалит, колкото от това, как ще се отрази той върху акциите изобщо и върху банките. Както разбирам, опираме и до някои получени от вас заеми. Господата, които са се събрали, предложиха да ви се обадя и да ви помоля, ако обичате, да дойдете при нас и да ни помогнете да решим какво следва да направим. До утре трябва да предприемем някои много решителни мерки.

Докато той говореше, мозъкът на Каупъруд работеше като добре смазана машина.

— Моите заеми ли? — попита учтиво той. — Какво общо имат те със създалото се положение? Аз не дължа нищо на Хъл и Стакпоул.

— Точно така. Но доста банки притежават заложени от вас ценни книжа. Съществува мнение, че част от вашите заеми — по-голямата част — трябва да бъде погасена, освен ако тази вечер не бъде намерено някое друго средство. Решихме, че сигурно ще пожелаете да дойдете тук и да обсъдим въпроса, а може би да предложите друг изход.

— Разбирам — отвърна хапливо Каупъруд. — Хрумнало ви е да пожертвате мен, за да спасите Хъл и Стакпоул. Така ли?

Очите му изпускаха гневни искри, сякаш Арнийл стоеше пред него.

— Не е точно така — отговори сдържано Арнийл, — но все трябва да направим нещо. Не смятате ли, че е по-добре да дойдете?

— Добре. Ще дойда — отвърна бодро Каупъруд. — Все пак това не е въпрос, който можем да обсъждаме по телефона.

Той окачи слушалката и заповяда да докарат колата. По пътя се радваше на своята предвидливост, благодарение на която в очакване на подобна атака бе прибрал в сигурните хранилища на Чикагското кредитно дружество няколко милиона държавни облигации с нисък лихвен процент. Сега, ако се случеше най-лошото, можеше да ги изтегли и заложи. Тези хора трябваше най-сетне да разберат колко е силен и че не го е страх от нищо.

Влезе в дома на Арнийл — една наистина интересна и представителна личност. В лек кремавосив летен костюм, със сламена шапка, украсена със синьобяла панделка, и обуща от изключително мека жълта кожа, той беше истинско олицетворение на добрия вкус и самочувствието. Когато го въведоха в библиотеката, се огледа с неустрашим лъвски поглед.

— Прекрасна вечер за съвещание, господа — каза и се отправи към посочения му от Арнийл стол. — Трябва да отбележа, че никога преди не съм виждал на погребение толкова много сламени шапки. Разбирам, че в случая обсъждате моето погребение. С какво мо1а да помогна?

Излъчваше сърдечност и доволство, които у всеки друг биха предизвикали усмивки по лицата на околните. У Каупъруд обаче те издаваха вътрешна сила, която тайно вбесяваше почти всички в стаята. Те само се раздвижиха неспокойно и враждебно. Няколко души, които го познаваха, му кимнаха — Мерил, Лорънс, Симс, но и те го гледаха доста злобно.

— Е, господа? — попита Каупъруд, нарушавайки възцарилото се от известно време зловещо мълчание, и видя как Ханд извърна лице, а очите на Шрайхарт зашариха по тавана.