Титан

Странно е как тази първа и най-силна склонност на човешкия разум — честолюбието, в края на краищата заглушава всичко останало. Ето и Каупъруд, вече на петдесет и седем години, много по-богат, отколкото би могъл да мечтае обикновеният човек, прославен не само в града, но донякъде и в цялата страна, чувстваше все пак, че не е осъществил истинските си цели. Още не беше достигнал могъществото на магнатите от източните щати, дори на четиримата баснословни богаташи тук, в Чикаго, които, упорито влагайки ума и усилията си в много скучни начинания, често пренебрегвани и от самия него, бяха натрупали огромно състояние. Защо, питаше се той, почти непрекъснато се натъкваше на такова бурно противопоставяне и заплашителни спънки? Дали заради аморалността му? И други мъже бяха безнравствени — повечето хора престъпваха морала въпреки религиозните догми и надутите теории, налагани от горе. Не се ли дължеше това по-скоро на неспособността му да ръководи, без да налага своята личност — без да се набива в очите на всички? Понякога му се струваше, че е така. Глупавият и изпълнен с условности свят не можеше да му прости дързостта, нехайството и постоянния му стремеж да нарича нещата със собствените им имена. Мнозина гледаха на неговото безгрижно самодоволство като на предизвикателство и подигравка. Твърдият поглед на очите му плашеше малодушните така, както опарилото се дете се плаши от огъня. Прекалено прикрит, той не правеше политика на никого и не умееше да се преструва. Каквото и да става, той за нищо на света не се представяше за такъв, какъвто не е, но все още не беше достигнал върха на своите амбиции. На него все още не гледаха като на финансов крал. Той все още не можеше да се мери с магнатите от източните щати — с гигантите от Уолстрийт. Докато не се възправеше до тях, докато не се сдобиеше с великолепен дворец, на който да се възхищават всички, докато не събереше колекция, за която да знае целият свят, докато не притежаваше Беренис и милиони долари — какво бе постигнал?

Нюйоркският дворец на Каупъруд, сред най-големите му постижения през последните години, въплъщаваше един от онези изблици на сила, които се срещат както при хората, така и при растенията. С годините той бе престанал да харесва и модернизирания готически стил (в какъвто беше построена къщата му във Филаделфия), и традиционния нормандски стил на дома му на Мичиган авеню. Сега единствено италианските дворци от епохата на Средновековието или Ренесанса, които беше виждал в чужбина, отговаряха на представите му за величествена резиденция. Всъщност той търсеше стил,- който не само да отразява вкуса му, но да притежава и по-трайните качества на дворец, дори на музей, който да остане като паметник, увековечаващ личността му. След дълго търсене Каупъруд намери в Ню Йорк архитект, който му допадна напълно — някой си Реймънд Пайн, гуляйджия, дърдорко и светски човек, но преди всичко човек на изкуството с тънко чувство към всичко изискано и прекрасно. Двамата прекараха заедно дни наред, през които обмисляха подробностите на неговия дом музей. В западното крило трябваше да има огромна картинна галерия, във втората галерия в южното крило щяха да бъдат скулптурите и другите по-големи произведения на изкуството. Тези две крила трябваше да образуват буквата „Т“ и в чупката между тях щеше да се намира къщата на Каупъруд. Цялата сграда щеше да е от червеникавокафяв камък, богато украсен с барелефи. За вътрешната украса вече бяха поръчани най-скъпото дърво, коприна, гоблени, стъкло и мрамор. Главните помещения щяха да бъдат разположени около голям централен двор с колонада от алабастър с розови жилки, а в средата на двора щеше да се издигне осветен от електричество фонтан от алабастър и сребро. По източната стена се предвиждаше да бъдат окачени жардиниери с орхидеи или с други цветя, които на утринната слънчева светлина щяха да придават великолепен пъстър блясък на този богат изкуствен рай. Един от салоните на втория етаж щеше да бъде облицован с тънък прозрачен мрамор с цвят на теменуга, а светлината щеше да прониква единствено през стените. Тук, в атмосферата на вечния изгрев, щеше да има клетки с екзотични птици, дървени решетки с увити по тях лози, каменни пейки, басейн с искряща вода, щеше да звучи музика. Пайн уверяваше Каупъруд, че след неговата смърт този салон ще се превърне в прекрасна изложбена зала за порцелан, нефрити, слонова кост и други малки ценни предмети.

Каупъруд се зае да прехвърля имуществото си в Ню Йорк и склони Ейлийн да дойде с него. Голям майстор на лъжата и уговорките, той успя с присъщата си наглост да я убеди, че там ще живеят по-щастливо и ще бъдат приети в обществото. Планът му сега се състоеше в това, привидно да създаде илюзия за семейно щастие само и само този преходен период да мине колкото се може по-спокойно. После щеше да поиска развод или да уреди нещата така, че животът му да е щастлив и извън светското общество.