Маккенти, за когото в този доста тревожен час се сети Каупъруд, беше интересен и силен човек, каквито има навсякъде и който по онова време беше типичен за Чикаго и за западните щати. Беше любезен, усмихнат, учтив и приветлив, притежаваше като Каупъруд обаяние и остър ум, но за разлика от него бе донейде груб и недодялан (което не личеше от пръв поглед), качества, които Каупъруд не можеше да разбере; Маккенти някак си привличаше със своя характер оня необхватен престъпен свят, толкова близък на душата му. Има хора, които не са нито артистични, нито одухотворени, още по-малко емоционални, които не са и философски интересни, но въпреки това сякаш олицетворяват живота и те привличат — може би не са чисти като кристал, но не са и съвсем тъмни, а са като ахата — замъглени и странни. Тригодишно дете, Маккенти бил доведен от родителите си, емигрирали по време на глад от Ирландия. Отрасъл в колиба в южните покрайнини на Чикаго до гъста плетеница от железопътни линии и като малък лазел по пръстения й под. След като години наред бил надничар на железния път до тях, баща му бил повишен в секционен отговорник, а Джон-младши, едно от осемте деца, още от малък вършел най-различни неща — работел като момче за всичко в един магазин, после станал разносвач в телеграфна компания и накрая барман. Именно като барман започнал новия си живот — забелязал го един прозорлив политик, който го насърчил да се кандидатира за законодателното събрание на щата и да учи право. Още като малък Джон научил какво ли не — да краде, да пълни избирателните урни с фалшиви бюлетини, да продава избирателни гласове, опознал и силата на властниците да издигат и свалят хора, подкупите, семействеността, използването на пороците — всичко, което представлява (или представляваше) светът на политическите, финансовите и обществените борби в Съединените щати. Във висшите слоеве съществува доста превратното мнение, че на дъното не можеш да научиш нищо. Ако човек можеше да надникне в широкия, но уравновесен характер на Джон Дж. Маккенти, щение да открие някаква странна мъдрост и още по-странни спомени, цели светове от грубост, нежност, грешки и пороци, изстрадани, понесени и носещи дори радост — безразсъдния ненаситен живот на звяра, не притежаващ нищо, което да го ръководи, освен своите усещания, инстинкти и желания. Въпреки всичко този човек имаше вида и поведението на джентълмен.
Сега четиридесет и осем годишният Маккенти беше изключително влиятелен. Огромната му къща в Западната страна на града на ъгъла на Харисън стрийт и Ашланд авеню се посещаваше по всяко време от финансисти, предприемачи, собственици на кантори, свещеници, съдържатели на кръчми — накратко казано, от цялата гама на дейния и изтънчен политически свят. Тези хора можеха да получат от Маккенти разумен съвет, успокоение и решение, от които понякога се нуждаеха извънредно много и за които искаха да си платят по едни или друг начин — често само с благодарност и признание на ръководната му роля. Полицаи и служители от полицията, заслужаващи да бъдат уволнени, които той понякога успяваше да спаси, майки, чиито прегрешили синове и дъщери измъкваше от затворите и отново ги връщаше по домовете им, съдържатели на вертепи, които защитаваше от твърде грубото рушветчийство на местната полиция, политици и съдържатели на пивници, заплашвани да бъдат пометени от недоволството на гражданите — за всички тях в час на изпитание той бе като изпратен от небесата син на светлината, нещо като бог на западните щати — с гладко добродушно артистично лице, всесилен, състрадателен към всички, съвършен. От друга страна, имаше и неблагодарници, непреклонни или лицемерни фанатици и реформатори, заговорничещи и плетящи интриги съперници, които откриваха, че за тях е пагубно да се възправят срещу него. Имаше и много подлизурковци около почти императорския му трон, които винаги му бяха на разположение. Маккенти се обличаше скромно, не бе претенциозен във вкусовете си, беше женен и (очевидно) много щастлив, смяташе се за католик, макар че всъщност не проявяваше набожността си, беше приветлив и съсредоточен и приличаше на Буда — могъщ и загадъчен.
Каупъруд и Маккенти се запознаха една пролетна вечер у Маккенти. Прозорците на голямата къща бяха отворени зад дръпнатите пердета, които се поклащаха леко на ветреца. Заедно с аромата на зараждащата се зеленина се носеше и миризмата на кланица.