Титан

— Мистър Маккенти, зная, че сте практичен човек — продължи Каупъруд, без да обръща внимание на това, че той го е прекъснал, — и аз съм такъв. Не съм дошъл при вас да ви разказвам някаква смътна история за проблемите си с надеждата, че ще проявите интерес от съчувствие. Разбирам, че да внесеш някакво законно предложение в градския съвет на Чикаго е едно. Но че да успееш да го прокараш и то да бъде одобрено от градските власти — съвсем друго. Имам нужда от съвет и помощ, но не ги прося. Ако успея да получа обща концесия, каквато ви описах, ще спечеля доста пари. С нея ще мога да разпродам акциите на новите компании, които са напълно солидни и необходими. Старите компании няма да могат да ме изядат. Всъщност тази концесия ми трябва, за да защитя интересите си и да имам възможност да продължа борбата. Зная, никой от нас не се занимава с политика или финанси просто така. За да получа такава концесия, ще трябва да платя някъде към триста-четиристотин хиляди долара, четвърт или дори половината от онова, което ще спечеля от нея, при условие че се осъществи моят план за сливането на новите и старите компании. — Каупъруд отново не бе съвсем искрен, предпочете да не рискува. — Излишно е да ви казвам, че ще разполагам с предостатъчен капитал. С концесията ще го спечеля. Накратко, искам да знам дали ще ме подкрепите политически и ще се присъедините към мен при условията, които предлагам? Още сега ще ви кажа съвсем открито кои са моите съдружници. Ще ви разкрия всички данни и подробности, за да разберете сам как стоят нещата. Ако установите в някои момент, че съм представил нещо в невярна светлина, вие естествено сте напълно в правото си да се оттеглите. Както вече ви казах — заключи той, — не съм просяк. Не съм дошъл, за да крия каквото и да било или да ви заблуждавам относно важността на всичко това за нас. Искам да сте запознат с фактите. Искам да ми помогнете при условия, които смятате за честни и справедливи. Всъщност единственото ми затруднение в това положение е, че не принадлежа към каймана на тукашното общество. Ако принадлежах, войната за газа отдавна да е приключила. Тези господа, които на драго сърце се реорганизират чрез мистър Шрайхарт, са срещу мен главно защото съм сравнително отскоро в Чикаго и не съм от тяхната среда. Ако бях един от тях — той махна леко с ръка, — тази вечер едва ли щях да съм тук и да ви моля за услуга, макар и това да не означава, че не ми е приятно да съм тук и че няма да се радвам да работя по какъвто и да е начин с вас. Просто обстоятелствата се стекоха така, че пътищата ни не са се пресичали.

Докато говореше, той се бе вторачил почти наивно в Маккенти, който го слушаше внимателно и през цялото време чувствуваше, че имаше пред себе си необикновен, способен, загадъчен и много силен човек. Каупъруд говореше направо, без недомлъвки и в същото време проницателно, което се хареса на Маккенти. Вметнатата между другото забележка за „каймака на обществото“, което не го признава, му се стори не само забавна, но му и допадна. Той разбра какво му казва Каупъруд. Според него гостът му бе нов и доста приятен финансист. Очевидно се движеше сред кадърни хора, ако можеше да се вярва на онези, конто така горещо му го бяха препоръчали. Маккенти, както Каупъруд знаеше добре, не проявяваше никакъв интерес към старите компании, а също така — макар и да не бе го казал — не изпитваше особени симпатии към тях. За него те бяха само далечни акционерни дружества, които при нужда отдаваха, почит на политиците и очакваха в замяна политически услуги. През няколко седмици те ходеха в съвета да искат нови и нови концесии за газопроводи (със специални предимства за някои улици), да настояват за по-добри (по-изгодни) договори за осветление, за предимства по речните докове, за по-ниски данъци и така нататък. Лично Маккенти не обръщаше голямо внимание на тези работи. В градския съвет имаше познат, който му беше много верен — един крайно влиятелен ирландец на име Патрик Даулинг, як и енергичен, истински цербер на системата, който работеше с кмета, градския ковчежник и данъчния инспектор — всъщност с всички служители в тогавашната администрация — и имаше грижата за рушветите и за съответното уреждане на тези дребни въпроси. Мистър Маккенти познаваше само двама-трима служители от Южната газова компания, и то съвсем бегло. Не му харесваха особено. Истината беше, че старите компании бяха управлявани от хора, които смятаха политици от рода на Маккенти и Даулинг за много опасни, и ако все пак им даваха подкупи и вършеха някои други нечестни неща, то беше само защото бяха принудени.