Титан

Но въпреки злорадството Ейлийн непрекъснато мислеше за себе си, за трудното положение, в което бе изпаднала, терзаеше се и се измъчваше. Какъв лъжец бил Каупъруд! Какъв лицемер! Какъв подлец! В един момент я обземаше ужас от този човек, който толкова й се бе заричал в любов, в друг — гняв, горчив и все по-голям, в следващия тъжната мисъл, че положението й се е променило. Кой каквото ще да казва, но за Ейлийн да й отнемеш любовта на мъж като Каупъруд беше все едно да й отнемеш въздуха, да я оставиш като риба на сухо, да лишиш кораба от платна, почти да я убиеш. Тя трябваше да се раздели с мечтата си да се издигне с него. Бяха поругали гордостта й, радостта й, че е мисис Франк Алджърнън Каупъруд. В деня, когато детективите дойдоха да й кажат какво са научили, Ейлийн седеше в стаята си с уморен поглед, с първите бръчици, появили се около красивата й уста, а в главата й се въртяха мъчително и неясно нейното минало и бъдеще. Внезапно тя се изправи, забелязала на тоалетната си масичка снимката на Каупъруд, който я гледаше спокойно с красивите си очи, сграбчи я, хвърли я на пода, започна да тъпче хубавото му лице с изящния си крак и да излива насъбралия се у нея гняв. Мръсник! Грубиян! От главата не й излизаше мисълта как Рита го прегръща с белите си ръце, а той допира устни до нейните. Непрекъснато си представяше пухкавите пеньоари, изрязаните костюми на Рита. Не, тя няма да го остави на Рита, няма да й го даде, както няма да го даде и на Антоанет Новак — тая долна жена, тази продажница. Само като си помисли човек, че е паднал толкова ниско, че да върти любов с някаква си стенографка! При тази мисъл Ейлийн реши, че няма да му позволи да държи секретарка. Каупъруд, този страхливец, бе длъжен да я обича след всичко, което тя бе направила за него, и да остави другите жени на мира. През ума й минаваха какви ли не мисли. В момента наистина не бе съвсем наред. Бе толкова съсипана от възможността да изгуби Каупъруд, че й идеше да направи какви ли не необмислени, невъзможни и пагубни неща. Облече се бързо, трескаво, поръча си затворена карета и нареди да я закарат в Ню артс билдинг. Сега ще й покаже на тази изрисувана хубавелка, на тая усмихната безсрамница, на този дявол как се съблазняват чужди мъже. Докато пътуваше, мислите й не я напускаха. Няма да седи със скръстени ръце и да се остави да й отнемат мъжа, както тя го бе отнела от първата му жена. За нищо на света! Той нямаше право да се отнася така с нея. Тя по-скоро ще умре! Ще убие Рита Солбърг, Антоанет Новак и Каупъруд, а после и себе си. Предпочиташе да умре така, отколкото да изгуби любовта му. Да, хиляди пъти го предпочиташе.

За щастие нито Рита, нито Харолд Солбърг бяха в Ню артс билдинг. Бяха отишли на гости. Рита я нямаше и в апартамента в Северната страна, където под името Джейкъбс, както детективите съобщиха на Ейлийн, те с Каупъруд си определяли от време на време срещи. Ейлийн се поколеба за момент, почувствала, че е безполезно повече да чака, и нареди на кочияша да я закара в кантората на мъжа й. Наближаваше пет часът. Антоанет и Каупъруд вече си бяха тръгнали, но тя не го знаеше. Преди обаче да стигне до кантората, Ейлийн промени намерението си — искаше да намери най-напред Рита Солбърг; и каза на кочияша да я върне в ателието на Солбърг. Но те още не се бяха прибрали. Обзета от безсилна ярост, тя се върна в къщи, като продължаваше да се чуди как да намери първо Рита, и то да я завари сама. После за нейно голямо удоволствие дивечът се хвана сам в капана й. Семейство Солбърг, докато се прибираше към шест часа от гости малко по-нагоре на Мичиган авеню, се отби по предложение на Харолд, за да прекара остатъка от деня у мисис Каупъруд. Рита беше прелестна в роклята си от светлосиньо и светлолилаво, тук-там осеяна със сърмени нишки. Ръкавиците й, обувките й бяха вълшебни шапката — чудо с изящни линии. Ейлийн беше още в коридора — бе си отворила сама пътната врата, и като видя Рита, й идеше да я сграбчи за гърлото и да я удари, по се овладя, колкото да каже: „Заповядайте!“. Все още не бе изгубила самообладанието и здравия си разум, скри гнева си и затвори вратата. Харолд стоеше до жена си предизвикателно самодоволен и изпъчен в модния си редингот и копринен цилиндър и все пак присъствието му накара Ейлийн да се сдържи. Той се поклони и се усмихна.

— О! — Този звук не бе нито „о“, нито „а“, а по-скоро бе променен по датски в „оу“ и бе приятен за ухото. — Как сте, мисис Каупъруд? Какво удоволствие да ви видя отново!

— Бихте ли влезли за момент в гостната? — попита Ейлийн с почти пресипнал глас. — Връщам се веднага. Искам да взема нещо. — След това, сякаш и бе хрумнало друго, каза мило: — Мисис Солбърг, ще се качите ли за малко в моята стая? Искам да ви покажа нещо.

Рита се отзова моментално. Тя смяташе за свое задължение да се държи много любезно с Ейлийн.

— Минаваме съвсем за малко — отвърна Рита дяволито и мило и се върна в коридора, — но ще се кача.