Титан

Ейлийн се спря, пусна Рита пред себе си, а след това я последва бързо и уверено нагоре по стълбите, влезе подир нея в стаята и затвори вратата. Със смелост и яд, породени от необузданото й отчаяние, тя се обърна и заключи вратата, после се завъртя бързо със светнали от безумен пламък очи, с пребледнели бузи, които след малко също пламнаха, с ръце и пръсти, които замърдаха странно и инстинктивно.

— Така значи — извика тя, без да сваля очи от Рита, и пристъпи бързо и гневно към нея, — ще отмъквате мъжа ми, а? Ще живеете с него в таен апартамент? Идвате тук усмихната и ме лъжете! Кучка такава! Пачавра! Проститутка! Сега ще ви дам да разберете. Ще ми се правите на невинна! Сега разбирам що за стока сте! Ще ви науча веднъж и завинаги. На ви сега, на, на!

Ейлийн премина от думи към дела и връхлетя върху гостенката като вихрушка, като див звяр, започна да я удря, дращи, души, смъкна шапката от главата й, разкъса дантелите по врата й, почна да я бие по лицето, да я скубе с все сила, да я стиска за шията, да я души и обезобразява. В този миг наистина бе обезумяла от гняв.

Това яростно нападение бе толкова внезапно, че завари Рита Солбърг напълно неподготвена. Всичко стана така бързо, бе толкова ужасно, че тя почти не разбра кога я е връхлетяла бурята. Нямаше кога да опровергава, да се оправдава. Ужасена, засрамена, стъписана, тя посрещна съвсем безропотно това почти светкавично нападение. Когато Ейлийн започна да я удря, Рита направи безуспешен опит да се защити и в същото време закрещя толкова пронизително, че писъците й се чуваха в цялата къща. Викаше диво, странно, като умиращо животно. От цялата й изискана, горда осанка не остана и следа. Милото изящество, което Рита излъчваше в обществото, учтивото й гукане, прелестните й гримаси, толкова пленителни и привлекателни, изчезнаха, тя в миг се върна в първобитното състояние, в което изпадаме от страх. Очите й се изпълниха с ужаса на преследвано животно, устните и страните й пребледняха и хлътнаха. Тя отстъпваше, като залиташе непохватно, гърчеше се, въртеше се и крещеше в силните ръце на разгневената и яка Ейлийн.

Каупъруд влезе в коридора на долния етаж точно преди да се чуят писъците. Прибра се от кантората си почти веднага след като бяха дошли Солбъргови, надникна в гостната и видя Солбърг — усмихнат, лъчезарен, излъчващ едва доловимо самодоволство и светско, артистично раболепие, със закопчан догоре втален дълъг черен редингот, с копринения цилиндър в ръце.

— О, как сте, мистър Каупъруд! — поде той, като поклати приятелски къдравата си глава. — Толкова се радвам да ви видя!

И изведнъж… но кой би се нагърбил да опише едни вик на ужас! Ние не разполагаме с думи, със символи за тези първични звуци на уплаха и предсмъртни мъки. Те напълниха с трепетен ужас коридора, библиотеката, гостната, дори отдалечената кухня и мазето.

Каупъруд, който беше човек на действието и на когото бе чуждо нервното размишление, се напрегна веднага като изопната струна. Какво, за бога, беше това? Какъв ужасен вик! Солбърг артистът реагираше в живота като хамелеон на различните чувства и настроения и започна да се задъхва, пребледня, изгуби самообладание.

— Господи! Възкликна той и вдигна ръце. — Та това е Рита! Тя е горе в стаята на жена ви! Сигурно се е случило нещо!

Сега той бе изгубил ума и дума, бе ужасен, разтрепери се и бе почти негоден за нищо. Каупъруд, напротив, без да се колебае нито за миг,- хвърли палтото си на пода и се втурна нагоре по стълбите, последван от Солбърг. Какво ли е станало? Къде е Ейлийн? Докато тичаше стремглаво нагоре, го обзе ясното чувство, че се е случило нещо неприятно, нещо противно и ужасяващо. Писъците се повториха, потретиха.

— О, господи! Не ме убивайте! Помощ! Помощ!

Последва нов писък — продължителен, див, оглушителен.

Солбърг едва не получи разрив на сърцето, толкова беше изплашен. Лицето му посивя като пепел. Каупъруд сграбчи дръжката на вратата и като видя, че е заключена, започна да я блъска, да хлопа и да удря по нея.

— Ейлийн — извика рязко той. — Ейлийн! Какво става там? Отвори вратата. Ейлийн!

— О, боже! О, помощ, помощ! О, милост, о-о-о-о-ох! — разнесоха се стоновете на Рита.

— Ще ти дам да разбереш, дявол такъв! — чу Каупъруд как крещи Ейлийн. — Ще те науча, животно такова! Лисица, пачавра! На ти! На ти! На ти!

— Ейлийн — извика той пресипнало. — Ейлийн!

Каупъруд не получи отговор, писъците продължаваха и той се обърна ядосано.

— Отдръпнете се! — извика на безпомощно охкащия Солбърг. — Донесете ми стол, маса… какво да е.

Икономът се втурна да изпълнява нареждането, но преди още да се е върнал, Каупъруд намери инструмент.

— Ето! — каза той, вдигнал един дъбов стол със сложна резба и висока облегалка, оставен на площадката в качалото на стълбата. Замахна над главата си с него. Тряс! Трясъкът заглуши писъците вътре.

Тряс! Столът изпращя и почти се счупи, но вратата не помръдна.