Титан

Успокоен от състоянието на Рита, той се върна в стаята на Ейлийн, за да говори пак с нея и ако може, да и успокои. Завари я да се облича, бе обладана от някаква нова мисъл и решение. След като се бе хвърлила върху леглото и бе започнала да ридае и да стене, настроението и постепенно се промени, полека-лека тя се убеди, че щом вече не притежава никаква власт над Каупъруд и не е успяла да го накара да се разкае чистосърдечно, по-добре ще е да го напусне. Очевидно бе, мислеше си Ейлийн, че той вече не я обича, след като тъй разпалено се бе хвърлил да защитава Рита, бе усмирил нея, Ейлийн, толкова грубо и все пак не й се искаше да повярва, че е така. В миналото се бе държал така прекрасно с нея! Не бе изгубила надежда, че ще победи и него, и всички други жени — твърде силно го обичаше, — но можеше да го постигне единствено ако се разделяха. Това може би щеше да го накара да се опомни. Ейлийн реши да стане, да се облече и да отиде на хотел в града. Той нямаше да я види повече, освен ако не я последваше. Беше доволна, че поне засега е прекъснала връзката му с Рита Солбърг, а що се отнася до Антоанет Новак, с нея щеше да се заеме по-нататък. Главата я болеше, сърцето й се свиваше. Изпълваха я ту гняв, ту мъка и тя вече не можеше дори да плаче. Стоеше пред огледалото и се опитваше с треперещи пръсти да се облече и да закопчае костюма си. Каупъруд бе разтревожен и смутен от тази неочаквана гледка.

— Ейлийн — промълви накрая той и се приближи, — не можем ли да обсъдим сега спокойно всичко? Правиш неща, за които после ще съжаляваш. Не го върши! Извинявай. Нали не вярваш наистина, че съм престанал да те обичам? Знаеш, че не съм. Положението не е толкова тежко, колкото изглежда. Струваше ми се, че ще проявиш малко повече съчувствие към мен след всичко, което преживяхме заедно. Не разполагаш с никакви доказателства, за да правиш толкова бурни сцени.

— Не разполагам ли? — възкликна Ейлийн и се извърна от огледалото, пред което, тъжна и огорчена, приглаждаше златисточервената си коса. Бузите й пламтяха, очите й бяха зачервени. Сега му се стори точно тъй прелестна, както оня първи ден преди години, когато я бе видял — още шестнадесетгодишно момиче, да тича, паметната с червена пелерина, нагоре по стълбите в бащината си къща във Филаделфия. Колко очарователна беше тогава! Това посмекчи отношението му към нея. — Така си мислиш ти, лъжец такъв! — каза твърдо тя. — Аз зная много повече за теб. Ненапразно пращах детективи да те следят седмици наред. Подлец! Подмилкваш се, за да разбереш какво зная. Добре, позволи ми да ти кажа тогава, че зная предостатъчно. Няма да ме мамиш повече с твоята Рита Солбърг и Антоанет Новак, с твоите апартаменти и тайни квартири. Зная що за стока си, негодник такъв! И то след всичките ти клетви в любов! Пу!

Тя се обърна ядосано и се зае отново с тоалета си, докато Каупъруд се бе вторачил в нея, трогнат от изблика на чувствата й, развълнуван от нейната сила. Да, много хубаво, тя не си поплюваше, наистина бе достойна в много отношения за него.

— Ейлийн — промълви тихо той все още с падеж дата да спечели постепенно благоразположението й, — моля те, не се дръж така злобно с мен. Нима не знаеш какъв е животът, нима не можеш да си по-снизходителна към него? Смятах те за по-великодушна, за по-нежна. Не съм толкова лош.

Каупъруд я гледаше замислено, нежно, изпълнен с надеждата да я умилостиви, разчитайки на любовта й към него.

— Снизходителна ли? Снизходителна! — тя се обърна, цялата пламнала. — Ти ще ми говориш за снизхождение! Не бях ли снизходителна, докато беше в затвора във Филаделфия? И спечелих много, нали? Снизходителна! Пу! За да дойдеш тук, в Чикаго, и да хукнеш с разни пачаври, с долнопробни стенографки и жени на музиканти! А ти си много снизходителен към мен, нали? Онази жена, дето лежи в съседната стая, го доказва!

Тя приглади тънката си талия и вдигна рамене, готова да си сложи шапката и горната дреха. Смяташе да излезе така, без да взима нищо, а после да изпрати Фадет да прибере всичките й неща.

— Ейлийн — обърна се Каупъруд умолително към нея, решен да постигне своето, — според мен се държиш много глупаво. Наистина няма никакъв повод на такива сцени, абсолютно никакъв. Крещиш като луда, възмущаваш съседите, биеш се, напускаш къщата. Отвратително. Не го прави. Нали все още ме обичаш? Зинеш, че ме обичаш. Сигурен съм, че не мислиш всичко, което говориш. Невъзможно е да го мислиш. И не вярваш, че съм престанал да те обичам, нали, Ейлийн?

— Обичал ме! — избухна Ейлийн. — Какво знаеш ти за любовта! Кого ли си обичал, грубиян такъв! Знам я аз твоята любов. Някога си въобразявах, че ме обичаш. Пу! Сега разбирам как си ме обичал, така, както си обичал още петдесет други жени, както обичаш тази надута и нищожна Рита Солбърг в съседната стая — тази кокотка, това мръсно долно животно, така, както обичаш Антоанет Новак — тази нищо и никаква стенографка. Пу! Представа нямаш какво е да обичаш.