Титан

И въпреки всичко гласът й премина в нещо като ридание, очите й се изпълниха със сълзи, парливи, сърдити, болезнени. Каупъруд ги забеляза и се приближи с надеждата да се възползва от тях. Сега наистина съжаляваше и би дал мило и драго тя отново да изпитва нежност към него.

— Ейлийн — помоли я той, — не бъди тъй жестока. Защо си толкова коравосърдечна? Не съм чак толкова лош. Няма ли да се вразумиш?

Каупъруд протегна ръка да я помилва, но тя се дръпна рязко.

— Не ме пипай, звяр такъв! — извика гневно Ейлийн. — Не ме докосвай и с пръст! Не искам да се доближаваш до мен. Повече няма да живея с теб. Няма да остана под един покрив с теб и с твоите любовници. Върви да живееш с твоята скъпа и прескъпа Рита в Северната страна. Хич не ме е грижа. Предполагам, вече си ходил в съседната стая да я успокояваш! Защо не я убих, о, господи! — тя посегна гневно към шията си, за да закопчае едно копче.

Каупъруд бе направо поразен. За първи път виждаше такъв изблик на чувства. Не бе вярвал, че Ейлийн е способна на подобно нещо. Не можеше да не й се възхищава. Въпреки това се почувствува засегнат от грубите й нападки срещу Рита и срещу самия него, задето е толкова непостоянен в чувствата си, и си го изля в една последна злополучна реплика:

— Ейлийн, на твое място нямаше да съм толкова безпощаден към любовниците — осмели се да каже умолително той. — Според мен собственият ти опит би трябвало…

Но замълча, защото веднага разбра, че е направил голяма грешка. Бе намекнал, че преди и тя е била любовница, и това бе съдбоносно. Ейлийн начаса се изправи и очите й се наляха с огромна мъка.

— Значи така разговаряш с мен? — каза му, — Знаех си! Знаех си! Знаех си, че ще стане така.

Обърна се към висок до гърдите й шкаф, пълен със сребърни тоалетни принадлежности, с кутийки със скъпоценности, четки и гребени, отпусна ръце, положи глава върху тях и заплака. Беше й дошло много, Той я упрекваше за безразсъдната й моминска любов към него, бе я обидил.

— О! — изхлипа тя и се разтърси от трескави отчаяни ридания.

Каупъруд бързо отиде при нея, Чувстваше се объркан и огорчен.

— Нямах предвид това, Ейлийн — обясни й. — Ни най-малко. Ти просто ме принуди да ти го кажа, съвсем не съм влагал упрек. Ти ми беше любовница, но, божичко, никога не съм те обичал по-малко заради това — тъкмо обратното. Знаеш, че е така. Повярвай ми, това е самата истина. Другите неща не са били от значение за мен — наистина…

Каупъруд я погледна безпомощно, когато тя се отдръпна, и го обзеха смут, отчаяние и огромно съжаление; той отиде отново в средата на стаята, а Ейлийн пак даде внезапно воля на чувствата си, свеждащи се само до гняв. Това вече беше прекалено!

— Значи разговаряш така с мен — възкликна тя — след всичко, което направих за теб! Казваш ми го, след като те чаках и плачех по теб, докато лежа близо две години в затвора? Била съм му любовница! Това ли ми е наградата? А?

Тя внезапно забеляза кутийката със скъпоценностите и с омраза към всичките подаръци, които бе получила от Каупъруд във Филаделфия, Париж, Рим и тук, в Чикаго, отвори неочаквано капака, започна да граби каквото имаше вътре с шепи и да го хвърля по него — да го запокитва право в лицето му. Политнаха накити, подарени й от мъжа й с искрена любов: огърлица и гривна от блед ябълковозелен нефрит върху злато със закопчалки от бяла слонова кост, гердан от перли, еднакви по големина и цвят, които блеснаха със седефените си отблясъци във вечерната светлина, цяла шепа пръстени и брошки с диаманти, рубини, опали и аметисти, колие от смарагди и едно брилянтено украшение за коса. Тя ги хвърляше възбудено по мъжа си, разпиляваше ги по земята, удряше го по врата, лицето, ръцете.

— На ти! На ти! На ти! Вземай си ги! Не ми трябва вече нищо от теб. Не искам да имам нищо общо е теб. Не искам нищо твое. Слава богу, разполагам е достатъчно нари, че да преживея! Мразя те, презирам те, не искам да те виждам повече. О…

Опита се да измисли още нещо, но не успя и се спусна стремглаво към коридора, слезе по стълбите, а той остана да стои като вцепенен. Но след миг са втурна след нея.

— Ейлийн — извика, — Ейлийн, върни се! Не си отивай, Ейлийн.

Но тя само ускори крачката, отвори вратата, тръшна я — сега бързаше в мрака с насълзени очи и сърце, което още малко и щеше да се пръсне. Значи свърши младежкият й блян, започнал толкова красиво! Значи тя не беше по стока от останалите — бе само една от неговите любовници. Да я упреква за миналото й, за да защити другите! Да й каже, че не е по-добра от тях! Това беше последната капка, от която чашата преля. Ейлийн вървеше и се задушаваше от риданията, заричаше се никога да не се върне, да не вижда никога вече Каупъруд. Докато си мислеше това, Каупъруд тичаше след нея, решил, че колкото и да не се съобразява с нищо, не може да допусне да скъсат така с Ейлийн. Тя го беше обичала. Бе положила всичките дарове на своя плам и привързаност върху олтара на любовта. Наистина не беше честно. Той трябваше, да я накара да остане. Най-после я настигна в мрака под ноемврийските дървета.