Титан

— Ейлийн — каза й, като я хвана и я прегърна през кръста. — Ейлийн, скъпа, та това е чиста лудост! Безумие! Ти не си на себе си. Не си отивай! Не ме напускай! Обичам те! Не го ли знаеш? Наистина ли не го забелязваш? Не бягай от мен и не плачи. Наистина те обичам и ти го знаеш. И винаги ще те обичам, Хайде, върни се! Целуни ме. Ще се оправя. Наистина ще се оправя. Дай ми още една възможност. Почакай и ще видиш. Хайде да си вървим. Хайде, момичето ми, хайде, Ейлийн. Да тръгваме! Моля те!

Ейлийн се дръпна, но той я задържа и започна да я гали по ръцете, врата, лицето.

— Ейлийн! — молеше я.

Тя продължаваше да се дърпа и Каупъруд накрая се принуди да я притисне до себе си. Жена му се чувствуваше сломена от мъка, но отново малко щастлива.

— Не искам — противеше се Ейлийн. — Ти вече не ме обичаш. Пусии ме да си вървя.

Но той продължаваше да я притиска и увещава, докато накрая тя положи както преди глава върху рамото му.

— Не ме принуждавай да се връщам тази вечер. Не искам. Не мога. Нека отида в града. Може би по-късно ще се върна.

— Тогава ще дойда с теб — каза нежно той. — Не е разумно. Трябва да направя още много неща, за да прекратя този скандал, но ще дойда.

И те двамата се отправиха към трамвая.

Глава XX ЧОВЕК И СВРЪХЧОВЕК

Тъжно, но факт — всички съюзи освен най-хармоничните, освен онези тъмночервени цветя на романтичната обич, които най-често разцъфтяват, за да завършат трагично, не издържат ужасните бури, които неминуемо ги връхлитат. Жена като Рита Солбърг, уж толкова влюбена в Каупъруд, не беше все пак дотам запленена от него, че този удар по нейната гордост да не й подейства отрезвяващо. Изобличението бе тежко, смазващо, всичките й планове бяха рухнали смехотворно, Рита просто не бе предвидила отнапред всичките възможни катастрофални последици — това вече не можеше да понесе. Беше отчаяна, вбесена от лекотата и наивността, с която се бе хванала в клопката на мисис Каупъруд и беше станала за смях. Какъв звяр, какъв дявол бе тази жена. Това, че се бе оказала физически слаба при тези обстоятелства, не я измъчваше, то бе по-скоро мехлем за по-извисената й душа, но въпреки всичко тя бе понесла жесток побой, хубавото й лице бе заприличало на мутрата на някой скитник и това стигаше. Тази вечер в санаториума Лейк шор, където бе откарана, Рита искаше само едно — да се махне, когато се пооправи, и да даде почивка на уморения си мозък. Не искаше да вижда Солбърг, не искаше да вижда Каупъруд. Изпълнен с подозрения и решимост да се добере до истината, Солбърг пече бе започнал да я разпитва защо Ейлийн й се е нахвърлили толкова ненадейно, коя е причината. Когато съобщила, че е дошъл Каупъруд, Солбърг се поуспокои, тъй като въпреки подозренията той все още нямаше желание да се кара с този човек.

— Много съжалявам за всичко, което се случи — каза Каупъруд, след като влезе енергично и самоуверено. — Не знам жена ми да е получавала някога такива странни пристъпи. За щастие дойдох тъкмо навреме. Моля и двама ви да приемете моите извинения. Искрено се надявам, мисис Солбърг, че не сте пострадали сериозно. Ако има нещо, което бих могъл да направя, всичко, каквото пожелаете — той се обърна, изпълнен със загриженост към Солбърг, — ще го направя с удоволствие. Какво ще кажете, защо не заведете някъде мисис Солбърг малко да си почине? На драго сърце ще поема разноските, свързани с възстановяването й.

Солбърг стоеше мрачен, замислен, свъсен и не отговаряше. Рита, макар и ободрена от присъствието на Каупъруд, все още не се бе успокоила напълно и изчакваше объркана. Страхуваше се, че между тях с Харолд ще избухне ужасен скандал. Каза, че се чувствува по-добре и ще се оправи, че няма нужда да заминава, но че предпочита да е сама.

— Всичко е толкова странно — каза навъсено Солбърг след малко. — Нищо не разбирам! Абсолютно нищо! Защо й трябваше да прави всичко това? Защо й трябваше да казва всичките тези неща? Досега бяхме най-добри приятели. После изведнъж тя напада жена ми и й говори какво ли не.

— Но аз вече ви уверих, драги мистър Солбърг, че жена ми не беше на себе си. И преди е имала подобни пристъпи, но те никога не са били толкова силни, както онази вечер. Вече е в съвсем нормално състояние и не си спомня нищо. Но ако ще разискваме тези неща, по-добре да излезем в коридора. Жена ви има нужда от пълна почивка.

След като излязоха, Каупъруд продължи със смайващо самообладание:

— И така, драги ми Солбърг, какво да ви кажа? Какво искате да направя? Жена ми отправи куп безпочвени обвинения, да не говорим, че се нахвърли толкова жестоко и срамно върху съпругата ви. Както вече ви казах, просто не мога да ви опиша колко съжалявам. Уверявам ви, че мисис Каупъруд дълбоко се заблуждава. Мен ако питате, не можем да направим или кажем абсолютно нищо, остава ни да забравим всичко. Съгласен ли сте?

Ситуацията бе мъчителна и Харолд се видя в чудо. Знаеше, че и неговото положение не е блестящо. Рита неведнъж го беше упреквала, че й изневерява. Той веднага започна да важничи и избухна: