Титан

— О, не, няма да говорите с никого — възрази Каупъруд, после, когато той се обърна да си върви, му пресече пътя и го хвана здраво за ръката. — Няма да ви позволя подобно нещо. Няма да ви убия, след като и вие няма да ме убиете, но ще ви накарам веднъж за винаги да се вслушате в гласа на разума. Чуйте какво още имам да ви казвам и свършвам. Настроен съм приятелски към вас. Искам да ви направя една голяма услуга, въпреки че вие не ме интересувате. Преди всичко в обвиненията на жена ми няма капчица истина. Казах ви одеве тези неща чисто и просто, за да разбера дали сте сериозен в намеренията си. Вие не обичате жена си. Не ви обича и тя. Изобщо не й трябвате. Тъй че искам да ви направя едно приятелско предложение. Ако напуснете Чикаго и не се връщате три или повече години, ще се погрижа да ви плащат на всеки първи януари по пет хиляди долара — ще ви ги плащат брой — пет хиляди долара! Чувате ли? А можете да си останете тук, в Чикаго, и ако си държите езика зад зъбите, ще ви давам само три хиляди — ще ви ги плащам месечно или годишно, както пожелаете. Но искам добре да запомните — ако не се махнете от града или не си мълчите, ако предприемете и една-единствена необмислена стъпка срещу мен, ще ви убия в мига, в който ви видя. А сега се махайте оттук и се дръжте както подобава. Оставете жена си на мира. Елате при мен след ден-два — парите са на ваше разположение по всяко време.

Той замълча, а Солбърг го гледаше втренчено с изцъклени очи. Никога през живота не му се беше случвало такова нещо. Този човек беше дявол или ангел, или и двете заедно. „Боже господи — помисли си той. — Каупъруд ще направи и това. Наистина ще ме убие.“ После се сети за смайващото предложение — пет хиляди долара годишно! Е, защо пък не? Неговото мълчание бе равнозначно на съгласие.

— На ваше място тази вечер няма да се качвам повече горе — продължи сурово Каупъруд. — Не безпокойте Рита. Тя има нужда от почивка. Приберете се в града и елате утре при мен, но ако се върнете при нея, и аз ще дойда с вас. Искам да кажа на мисис Солбърг онова, което казах и на вас. Но недейте да забравяте какво съм ви казал!

— Да, благодаря — отвърна вяло Солбърг, — връщам се в града. Лека нощ.

И той се отдалечи бързо.

„Съжалявам — каза Каупъруд на себе си, сякаш се оправдаваше. — Крайно неприятно е, но нямах друг изход.“

Глава XXI ТУНЕЛИТЕ

След като се оправи толкова просто, макар и грубо със Солбърг, Каупъруд насочи вниманието си към Рита. Но и там нямаше какво толкова да прави. Обясни й, че е укротил напълно Ейлийн и Солбърг, който няма да създава вече никакви неприятности, че му е предоставил издръжка и че занапред Ейлийн няма да говори. Той прояви най-дълбока загриженост към Рита, но на нея й бе омръзнала тази бъркотия. Да, беше го обичала, но след изстъплението на Ейлийн го видя в различна светлина и искаше да се отърве от него. Парите му, колкото и щедро да й ги даваше, не означаваха толкова много за нея, както може би за други женя, те просто й осигуряваха лукс, без който, ако се наложеше, тя можеше да мине. Обаянието му за нея вероятно идваше преди всичко от атмосферата на самоувереност, която го обгръщаше — бляскав романтичен ореол. Ореол, пометен от гневните нападки на Ейлийн. Сега Каупъруд й се струваше като всички мъже, той бе изложен на същите бури, на същата опасност от корабокрушение. Просто беше по-изкусен моряк от повечето. Постепенно тя се възстанови, замина при родителите си, а после за Европа, излишно е да се разпростираме нашироко в подробностите. След дълги размишления и изблици на гняв Солбърг най-сетне прие предложението на Каупъруд да се върне в Дания. Ейлийн се прибра, след като няколко дни се кара с мъжа си и той склони да уволни Антоанет Новак.

Каупъруд изобщо не бе доволен от такава груба развръзка. За него Ейлийн не стана по-привлекателна, но въпреки това, колкото и да е странно, той изпитваше известна симпатия към нея. Засега Нямаше намерение да я изоставя, макар и от някое време все повече му се струваше, че Рита ще е по-подходяща съпруга за него. Но той не можеше да я притежава, тъй че примири. Насочи вниманието си с нова сила към работата, макар и често да си спомняше онези лъчезарни часове, когато заедно с Рита или прегърнал я, бе гледал на живота от нов, поетичен ъгъл. Тя беше толкова прелестна, толкова наивна, но какво да се прави?