Титан

Освен задръстването по мостовете и споменатите вече тунели имаше още нещо, което напоследък привличаше вниманието на финансиста — все по-окаяното положение на Северночикагската трамвайна компания: недалновидността на нейните директори им пречеше да намерят решение на трудностите си. Финансовото състояние на компанията беше лошо — всъщност едни удар щеше да я разори. В началото начинанието не изглеждаше особено доходно, кварталът, който обслужваше компанията, беше слабо населен, а и разстоянието до деловия център беше малко. По-късно обаче районът се насели и работата потръгна, тогава пък се появиха дългите престои при мостовете. Преценило, че трамваите ще бъдат използвани малко, управлението прокара лоши, тесни релси, които не издържаха на големи натоварвания, и пусна разнебитени вагони, леденостудени през зимата и горещи като пещ през лятото. То не направи и най-малкия опит да продължи няколкото съществуващи линии до деловия център — линиите свършваха точно на брега на реката, която ги препречваше от север. (Мистър Шрайхарт се погрижи много повече за своите пътници в Южната страна. Той вече бе прокарал колело при универсалния магазин на Мерил.) Както в Западната страна, и тук през зимата разхвърляха по пода на нагоните слама, за да не мръзнат краката на пътниците, а през лятото пускаха малко открити вагони. Директорите не желаеха да въвеждат такива вагони поради високите разходи. Така управлението на компанията караше години наред и прокарваше линии единствено там, където от самото начало бе сигурно, че ще извлече добри печалби: както и преди, монтираше същите евтини трамвайни релси и пускаше същите старовремски вагони, които трещяха и се клатеха, та просто вбесяваха пътниците. Едва напоследък, след многото оплаквания и съдебни искове компанията се почувствува доста обезпокоена, но просто не знаеше какво да предприеме и как да се справи с яростните нападки. Макар и в нея да имаше неколцина разумни хора като главния директор Терънс Мълганън, директора Едуин Кафрат, строителния инженер Уилям Джонсън, председателят Онайъс С. Скинър и заместник-председателят Уолтър Паркър бяха назадничави и консервативни, нерешителни, стиснати и, най-лошото, страхливци, на които им липсваше смелостта да се заемат с големи начинания. Тъжно, но факт — възрастта почти винаги унищожава подтика към нови постижения и тогава любимият девиз е: „И така сме си добре.“

Като имаше предвид всичко това и с нова блестяща идея в главата си, Каупъруд покани веднъж под благовиден предлог Джон Д. Маккенти на вечеря у дома си. Когато той дойде, придружен от жена си, Ейлийн им се усмихна мило и направи всичко възможно да е любезна с мисис Маккенти, а Каупъруд подхвърли:

— Маккенти, знаете ли нещо за двата тунела под реката, които градският, съвет притежава на Уошннгтън стрийт и Ла Сал стрийт?

— Знам, че съветът ги купи, когато нямаше нужда от тях, и че сега не стават за нищо. Но това е станало не по мое време — обясни предпазливо Маккенти. — Съветът май плати по един милион за тях. Защо се интересувате?

— А, просто така — отвърна Каупъруд и отклони засега въпроса. — Чудех се дали наистина са в такова състояние, че да не стават за нищо. От време на време чета съобщения във вестниците, че са неизползваеми.

— Боя се, че са в доста окаяно състояние — отговори Маккенти. — От години не съм минавал през тях. Първоначалната идея беше през тях да минават вагоните, за да бъде избегнато задръстването по мостовете. Това обаче не стана. Направиха наклоните много стръмни, а таксите много високи, така че кочияшите предпочетоха да се изчакват по мостовете. И конете минаваха трудно. Самият аз съм го изпитал. Неведнъж съм прекарвал оттам тежко натоварени каруци. Съветът не трябваше да ги купува. Има нещо тъмно в тая история. Не зная кой е участвал в нея. Тогава кмет беше Кармъди, а Олдрич се занимаваше с обществените работи.

Той отново млъкна и Каупъруд остави въпроса за тунелите за след вечеря, когато двамата се оттеглиха в библиотеката. Тогава той отпусна приятелски ръка върху рамото на Маккенти, фамилиарност, която беше особено приятна на политика.

— Нали останахте много доволен миналата година от начина, но който бе решен въпросът със светилния газ?  — попита Каупъруд.

— Да, да  — отвърна сърдечно Маккенти. — По-добре, здраве му кажи. Още тогава го споделих.

Ирландецът харесваше Каупъруд и му бе благодарен за бързината, с която му бе помогнал да забогатее с няколкостотин хиляди долара.

— Е, Маккенти — продължи внезапно Каупъруд като че без никаква връзка с предишния разговор, — не ви ли е минавало някога през ум, че назрява голяма промяна в градския трамваен транспорт? Аз я виждам много ясно. След година-две в Южната страна ще бъде въведен нов вид двигателна сила. Не сте ли чували?

— Четох нещо — каза Маккенти, удивен и малко озадачен.

Взе си пура и се приготви да слуша. Каупъруд, който не пушеше, придърпа един стол.